Васил Драганов и Павел Стърков седяха пред две чаши бира в тихи следобед в селската кръчма и размишляваха философски на злободневни теми.

– Смята се, че у всеки човек възникват около 600 хиляди мисли на ден, – каза Васил.

– Да всички тези събития, идеи и не знам още какво, постоянно преминават през главата ни, – съгласи се Павел. – Но те ни пречат да почувстваме тишината и спокойствието.

– Ако можехме да се успокоим, може би бихме направили нещо много по-добро.

– Да, мълчанието е източник на вдъхновение, – въздъхна Павел. – Както си стои спокойно човек, гладката повърхност на душата му е способна  да отрази Божествения Лик.

– И тогава всичко ни изглежда прекрасно наоколо, – добави Васил.

– Нашите мисли са като наркотици, – засмя се Павел. – Напъваме се и се опитваме да излезем от ситуацията, в която сме се набутали. Но нима може по такъв начин да се получи нещо свястно?

– Един мой приятел, ти го знаеш Гълъбът, нарича това състояние „минути на спокойствие“.

– Пробвай в такива минути да „изключиш“ екрана в главата си и дай преднина на мозъка си, вярвам ще се получи нещо, – почеса се по главата Павел.

– Нашето тяло е храм на Божий. Влезем ли в този храм, заставаме на мястото си, успокояваме се. В такива минути усещаме, че Той е до нас и чрез Него „живеем и движим се“, – заключи Васил.

След това двамата приятели се разделиха мълчаливо, поемайки всеки своя път.

Една нощ човек се въртял в кревата си не можел да заспи. Явно го безпокояла някаква мисъл.

Изведнъж той казал силно:

– Има ли Бог?

Тишина.

След това:

– А може би Го няма?

След известно време отново:

– А може все пак да Го има?

Това продължило дълго време.

Изведнъж се раздал глас от небето:

– Няма Ме, спи вече!!

Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.

Обикновена опашка в банката. Десетина души кротко стояха на опашката и чакаха реда си. Пълна тишина и спокойствие.

Изведнъж на младеж, който бе към самия край на опашката иззвъня телефона. Той с виновен глас каза:

– Да идвам. В тролейбуса съм. Да, идвам скоро. Не се притеснявай, ще дойда навреме.

Хората започнаха да се обръщат назад, за да видят, кой така нагло лъже. Някои от тях леко се подсмихваха.

„Този хлапак навярно яко е загазил“ – мислеха си повечето.

За известно време настана тишина. Минаха пет минути, когато телефонът на младежът отново се обади.

– Да, още пътувам. В задръстване попаднахме….. Честно в тролейбуса. Скоро ще дойда, не се ядосвай… , – младежът се изпоти целия.

Не се измислят лесно лъжи. Изглежда за малко време трябваше да свърши повече неща или залъгваше човека от телефонната слушалка може би, защото нямаше желание да се срещне скоро с него.

Всички на опашката започнаха да се усмихват. След пет минути ново обаждане.

– Ей сега, – оправдаваше се младежът, – останаха още няколко спирки… честно в тролейбуса пътувам.

Към младежа се обърна мъж от опашката и му каза:

– Задната площадка плаща пътуването!

Някой от средата на опашката се обади:

– Ако искаш, аз имам билет, мога да услужа.

Мъжът отново погледна към младежа съчувствено:

– Какво става с вас, млади момко?

Младежът продължаваше притеснено да говори по телефона:

– Добре, хайде. Трябва един пакет да предам. Скоро ще дойда.

През следващите 20 минути, докато се източи опашката, никой не звънна на младежа. Всички присъстващи се смееха до сълзи и от време на време поглеждаха младежа, който искаше в момента да потъне в дън земя.