Валери приближава до майка си, надникна в тенджерата и попита:

– Мамо, какво готвиш за вечеря?

– Ето, макарони с месо исках да направя.

– Хм, – намръщи се Валери. – И какво се получи?

На майка му съвсем не ѝ се отдаваше готвенето. Никой не искаше да яде манджите ѝ.

Обидена майката категорично заяви:

– Повече няма да ви готвя.

Малката Даря, която е само на 4 години, извика радостно:

– Ура! Сега татко ще ни готви вкусотии!

Татяна работеше от 6.00 до 8.30 на една работа, от 9.00 до 18.00 на друга работа. От 18.30 до 22.30 бе нейното време за учене и само в обедната почивка и за сметка на съня извършваше домашните си задължения.

Веднъж тя прибяга по време на обедната си почивка до дома си. Сложи тенджерата с яденето на котлона, за да се претопли и изтича в двора да изнесе боклука от кошчето.

Но когато се върна обратно до дома си, тя не можа да влезе, вратата се бе хлопнала, а тя е масивна, старинна и голяма. Бравата ѝ е единствена и неповторима.

Таня се разстрои. Обедната почивка скоро ще свърши, а тенджерата е на котлона.

Таня започна да блъска с юмруци по вратата, да натиска с рамо, но резултат нямаше.

Вратата може само да се взриви, за да се отвори.

Таня стои ядосана и объркана…. Няма изход!

За минута се облегна безпомощно на стената. И изведнъж я осени …..

– Колко съм глупава! Нима добри дела можем да направим с озлобено сърце?

И без да има някаква надежда, вдигна ръка и леко почука на вратата …. И вратата се отвори.

Таня не разбра как стана това. Вратата не можеше да се отвори с никакви атаки или манипулации.

…. Даже и в малките неща Бог е с нас! И Неговата намеса е голям дар за нас.

Катя тръгваше за работа преди осем. Отиваше един час преди останалите от персонала. Тя бе важна личност. Оглавяваше една от най-големите благотворителни организации в района и носеше отговорност за милиони левове. Събрани, за  да помогнат на хора в неравностойно положение. В живота ѝ не можеше да има по-важна цел.

Така бе възпитала и дъщеря си. Зорница още на дванайсет години, а братята й на шест и на осем, бе поела грижата за тях вместо майка си, която отсъстваше по много уважителни причини.

От Катя можеха да се чуят само наставления:

– Ще наглеждаш ли момчетата вместо мен, скъпа? Погрижи се Дидо да си облече якето.

– О, забравих! На Мони му трябва закуска за училище. Във хладилника има готово руло. Само го нарежи и ги опечи като добро момиче, нали ще го направиш Зори?

При това Зорница помагаше на братята си не само сутрин. Тя често бе в ролята на майка си и вечер.

– Оставила съм кутия със замразено задушено на масата, – нареждаше Катя по телефона. – Сложи го в тенджерата, когато се върнеш от училище и включиш газовия котлон на слаб огън, за да имаме какво да вечеряме веднага щом се прибера.

По- късно отново притеснена, Катя звънеше на Зорница:

– Ако Дидо се върне у дома с петна по униформата си, би ли я сложила в пералнята? Аз сама ще я простра. Трябва  да бъде чиста за утре.

Защо Зорница да затруднява допълнително майка си, която вършеше толкова важна работа? А и Катя оценяваше високо усилията ѝ.

– Ти си най-добрата дъщеря на света, Зори, и аз съм най-щастливата майка. Момчетата те слушат. Имаш добър подход към тях. На приятелката ми Николета ѝ е много трудно да направи кариера, защото си няма дъщеря като теб.

Зорница направо разцъфтяваше от похвалите. Стана най-добрата домакиня. Бе страхотната готвачка и чудесната помощница.

Само че сега, когато се обърнеше назад, към детството, а и към брака си, където правеше същото, се питаше: “ Не ме ли използваха повече от необходимото“?

Всяка ръжда, както показва практиката, може да се отстрани без специални средства.

Например, поставете раздясали болтове, гайки или пирони в тенджера с вода, раредена с оцет.

Кипнете предметите с ръждата в тенджерата, а след това ги извадете и изплакнете обилно с вода.

Болтовете, гайките, гвоздеите или какъвто и друг предмет, който сте поставили в разтвора да кипне, ще заблести като нов.

Един следобед Тони Лечев, специалист по белодробен рак разговаряше с една жена, която наскоро бе дошла в клиниката. Отчаянието и слуховете за някои изцерения, бяха подхранили надеждите ѝ. Последната ѝ шанс бе тук.

Тони умееше с удивително майсторство да представя канцерогенезатам раковата генетика и химиотерапия на всеки пациент, прекрачил прага на клиниката.

Този път негова пациентка бе Мария Стоянова. Тя бе на средна възраст. Бяха ѝ открили бронхоалвеоларен карценом. Пациентката  бе преподавателка по история. Имаше добри обноски и остър ум.

Лечев седеше срещу нея и ѝ рисуваше схема на случая ѝ, докато говореше.

– Клетките във вашите бронхи, – започна той, – са претърпели мутации, в резултат на което са започнали да се делят безконтролно. Така те са образували локален тумор. Ако бъдат оставени, ще претърпят нови мутации. В резултат на това ще придобият способност да се придвижват, да проникват в тъканите и да метастазират. Химиотерапията допълнена с облъчване, би убила повечето от раковите клетки, което вероятно би предотвратило появата на метастази в другите органи.

Лечев я погледна насърчително:

– В най- добрия случай клетките, – каза той, – носители на мутирали гени, ще умрат и ракът ще бъде излекуван.

Мария  погледна с изпитателен поглед Лечев. Обяснението му звучеше логично и издържано, но все пак тя видя, че в него имаше слабо място .

– Как лекарствата, които ми предлагате ще „спрат“ мутациите в гените? – искаше да знае преподавателката по история. – Как те ще знаят кои клетки са носители на мутации, за да убият точно тях?

Беше улучила онова разминаване, между научното обяснение на  болестта и лечението, което бе добре познато на онколозите. Вече толкова много години лекарите онколози бяха като в тенджера под налягане.

През всичкото това време онколозите не стояха със скръстени ръце, те се бореха за всеки човешки живот до последно. Беше станало ясно, че ракът не е болест, а много болести.

Това е война с един безформен и всепроникващ враг. В нея има победи и поражения, героизъм и арогантност. И както във всяка война има ранени, обречени, забравени и загинали.