Мартин организира специално пари за приятелката си Кети. Той планира всичко като се допита до най-близките ѝ хора.

Имаше изобилие от храна, напитки, приятели и всичко, Кети обичаше.

Тя се смееше, плачеше и казваше:

– Това е точно като за мен.

Едва сега Мартин осъзна, че е почнал да я опознава по-добре. Той знаеше какво обича, от какво се чувства неудобно, какво я кара да се чувства жива.

– Това е разликата, – каза си Мартин, – да знаеш за някого и да го познаваш.

Понякога се отнасяме към Бог като към познат. Някой, на когото кимваме учтиво в църквата, чиито истории сме чували, но чието сърце всъщност не познаваме.

Ако забавим темпото достатъчно дълго, това може да се промени.

Исус дойде не само за да ни покаже кой е Бог, но и за да направи връзката ни с Него възможна.

Чрез Него сме поканени да познаваме Бог лично: Неговия характер, Неговото състрадание, Неговия сърдечен ритъм спрямо нас.

Колкото повече време прекарваме с Него, толкова по-познат става гласът Му.

Започваме да разпознаваме Неговите пръстови отпечатъци в обикновените моменти и да се доверяваме на Неговото присъствие в трудните.

Да познаваш Бог означава да ходиш с Него всеки ден, не съвършено, а лично, учейки се, слушайки, смеейки се, а понякога просто седейки тихо в Неговата компания.

Знам ли за Бог или наистина Го познавам?

Как мога да прекарам време с Господа днес по начин, който да задълбоча връзката си с Него?

Боже, искам да Те познавам, не просто фактите или стихове Ти, а Твоето сърце. Научи ме да ходя отблизо с Теб и да разпознавам Твоето присъствие във всеки момент.

Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.

Дойде време и Златан Петров да се пенсионира.

– Сега дойде рая за мен, – усмихваше се самодоволно той. – Ще правя каквото си искам, без да има някой, пред когото да се отчитам. И нищо на никому не трябва да доказвам.

– Чакай, Златане, – провикна се жена му от кухнята. – Светът нарича това свобода. Ти нали си християнин?

– Добре де, – примирено сплете ръце пред себе си Златан. – Какво да правя?

– Този период от живота ти не е начало на самоугаждане, а последната глава преди вечността, – свъси вежди жена му. – Пенсионирането е последния етап от пътуването ти, малко преди да срещнеш Бог, лице в лице. Това трябва да те отрезви и събуди. Нима в последните си години ще преследваш безсмислени неща?

– Е, – въздъхна тежко Златан, – мога да осъществя някои от добрите си намерения, за който съм си мечтал преди.

– Сега използвай мъдростта и опита, който си получил от Бог с годините, – посъветва го жена му.

– И това ли? Какво още? – възмути се Златан.

– Ако пропилеете тази последни години, ще заприличаш на малко дете, което остава щастливо в калта, без да осъзнава, че по-големи и по-красиви неща го очакват по-нататък, – тъжно поклати глава жена му. – Бог те е изграждал до сега чрез предизвикателства, взаимоотношения и отговорности . Не за да можеш най-накрая да забавиш темпото, а за да си подготвен за по-голямото въздействие. Не се свивай назад, изправи се.

Не се лутайте през тези години. Решете сами:

– Ще използвам ли този последен етап от живота, за да прославя Бога или искам да прославя себе си?

Пенсионирането не е моментът да се откажете. Това е моментът да завършите добре.

Петко бе много бърз в бягането. За това го бяха включили в отбора по лека атлетика.

На поредното състезание трябваше да пробяга 1600 метра.

По време на третата обиколка на пистата, обувката му отлетя във въздуха.

Петко не спря. Продължи. Публиката го аплодираше.

Когато чорапът му започна да се отдалечава бавно и да се развява с всяка стъпка, публиката не само го аплодираше, но и викаше.

Това го накара да тича още по-бързо.

Петко спечели състезанието.

По-късно той обясняваше на приятеля си Емил:

– Знаех, че всички ме гледат. Вече не беше просто състезание. …. Те гледаха какво ще направя. Това ме накара да тичам още по-бързо. Исках да се справя по-добре.

Всеки от нас има приятели, които са загубили повече от обувката си.

Какво повече са изтървали?

Те са загубили надеждите си, мечтите си и волята си.

Какво можем да направим?

Да ги окуражим, като им предложим навременна дума и да тичаме редом с тях, викайки:

– Хайде, приятелю! Не се отказвай! Не забавяй темпото! Продължавай!