Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Горан мислеше, че никога няма да оживее, че това е краят. Едва намери сили да извади телефона си и с немощен глас да съобщи:

– Успях, но …. голямо дърво ме затисна ….. не мога да се движа….

Телефонът падна от ръката му….. Той лежеше безпомощно и чуваше гласовете на притеснените си приятели:

– Горане, къде си?….Какво става? Не се предавай, идваме!

Преди да загуби съзнание, чу шума на въртящите се перки на хеликоптер.

– Ясно, търсят ме! – прошепна с пресъхнали устни и отпусна глава.

Отгоре се чуваха гласове.

– Ето го, лежи ей там!

– Слава Богу, открихме го!

– Дано не идваме много късно.

Въртолетът се приземи и трима души бързо притичаха към неподвижното тяло.

– Жив е! – радостно възкликна Люси.

– А сега внимателно, – предупреди ги Пепо. – Трябва да го обездвижим.

Три чифта ръце заработиха в синхрон. Те мълчаха, но бързо и внимателно действаха. Ставаше въпрос не само за човешки живот, а за живота на техен приятел…..

Хеликоптерът бавно се издигаше. Горан бе здраво привързан към носилката и се опитваше да диша през кислородната маска.

Люси го наблюдаваше внимателно:

– Добре ли сте? –  попита тя.

Горан само кимна, но в действителност не беше добре. Летяха към голямата болница. Горан знаеше, че има опасност да умре. Той притвори очи.

– Това ли бе всичко? – попита той Бога.

– Не, не е всичко! – дочу отговора съвсем ясно.

Погледна през прозореца. Там се виждаха облаците, които плаваха в синьото небе.

Тревогата и безпокойството му започнаха да намаляват. Усети някаква сила в себе си. Сега беше абсолютно сигурен, че ще се оправи.

Бог не избра силните, а слабите, но те станаха Негови силни служители. Горан бе от тях.

Бог го подкрепяше и го преведе през всички изпитания.

Горан не винаги беше верен, но Господ бе винаги с него. Божията любов не го остави сам…..

Какво е интересното на тази фотография? Изобилието от жици.

Това е 1888 г. с много, много жици.

Не е имало съвременна комуникационна техника, а само съвременна гама от кабели.

Нямало е култура на поставяне на кабели. В Индия и подобни страни от втория и третия свят и до сега могат да се наблюдават такива картини.

Ето защо кабелите за захранване и тези с по-слаб ток (телефон, телеграф) се прекарвали на принципа „от станцията към крайния потребител“.

Венелин се учеше и работеше на непълен работен ден. В същото време жена му работеше другаде.

Налагаше се често да се грижи за детето си, когато бе в къщи. Не му бе леко. Освен студент и работещ, той бе и баща.

Един ден синът му Велко, който тепърва прохождаше, дойде при него и седна в скута му. Детето посегна към чашата със сока, която се намираше на бюрото  ……… жълтата течност напусна чашата и се изля върху ризата на Венелин.

В това време той говореше по телефона и работеше на компютъра.

Настана пълна бъркотия. Плачеше дете, компютъра бе изчистил екрана си, от ризата капеше сок по пода, …Веселин набързо прекъсна разговора по телефона:

– Извинете, можете ли да ми се обадите по-късно?!

Бащата бе готов да оправи създалата се бъркотия, но на входната врата някой звънна. Нямаше време да се преоблича. Отиде и отвори.

Жената, която стоеше пред вратата му се усмихна и каза:

– А представяте ли си каква е Божията риза?

Весели бе силно изненадан от тези думи.

Жената продължи:

– Бог прави дори немислимото за нас. Слуша молитвите ни, избърсва сълзите ни, приема всяка нужда, прощава греховете ни и прогонва всеки страх. Бог не се притеснява, че ще „изцапаме“ ризата Му.

Той съзнателно се снижава, за да ни стане по-близък.

– Колко е хубаво да знаем, – възкликна Веселин, – че сме на сигурно място в обятията Му.

– Да това е голямо благословение – каза жената, – Всичко това Той прави за нас, защото ни обича безусловно.

Райзман имал болен зъб. Лекарят в клиниката препоръчал веднага да се махне зъба и той му предложил да го извади веднага.

Но Райзман бил мнителен човек и в обикновена поликлиника не искал да вади зъб.

Отишъл си в къщи, разбрал чрез познат телефона на известен зъболекар. Позвънил му и зъболекарят му определил час в три след обяд.

Едва Райзман изтраял до сутринта и отишъл  при знаменития зъболекар половин час по-рано. Срещнал го асистента на професора, вероятно практикант.

Професорът погледнал зъба и казал на асистента си:

– Започвайте! Ето ви инструменти, форцепс …. Не се притеснявайте! Все някога трябва да се научите….

И професорът излязъл нанякъде. Райзман и дума не успял да каже.

Започнал кошмарът. Неопитният практикант счупил зъба, а след това започнал да дълбае, за да извади останалите парчета.

В три часа влязъл професорът, почукал по циферблата на часовника си и казал

– Свършвай по-скоро! При мен в три часа ще дойде известният кинорежисьор Райзман.