Според древната местна традиция, японска градина трябва да покаже криптиран символ на всичко  съществено. За изграждането ѝ са достатъчни пясък, растения и скали. Въздухът и водата запълват празнините в образуващия се пейзаж. Във водата, според мъдреците се отразява цялата красота на градината, а в тава отражение има скрит смисъл.
Използват се всички елементи на естествения ландшафт. Японските дизайнери все още създават многобройни екзотични японски градини, изпълнени с дълбок философски смисъл и омайна красота.
Архитектурата в тези градини прекрасно допълва естествената красота. Различни видове мостове, беседки, фенери, бамбукови огради и порти са заобиколени от камъни, които образуват определена загадка или символ. Някои от камъните са подредени във формата на животни. Такъв например, е символът във формата на костенурка, който обещава сигурност от външни атаки и вражеските набези на собствениците. Малките камъчета изобразяват морски или речни вълни.
Задължителен елемент на японската градина е Цуйубай. Така се нарича каменната чаша висока около половин метър, в която посетителите мият ръцете си преди чайната церемония. Обикновено градинската композиции е създадени от растения и цветя включени в японската традиция, което не я отделя от естествената, природната среда. Съставът на растителността в нея зависи изцяло от външните климатични условия. Това обяснява особеностите на японски градини в различни части на света.
Почвата в традиционната японска градина е смес от мъхове и лишеи, символизираща безкрайното течение на японски майсторство в градинарството. В съвременните японски градини се използват предимно морава трева и различни пълзящи храсти. Общото за всички тези места е малкият размер, компактно разпределение и нисък външен вид, позволяващ да се разгледат околните предмети.
За всеки японец японска градина е нещо като естествен храм, място за поклонение на твореца, който е създал цялата красота около нас.
Много чужденци са изпратени в земята на изгряващото слънце с една единствена цел, да проучат красотата на японската градина и след това да я повторят в страните си. Но дали са успели?

Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.

Дейвид Мак е не само талантлив художник и скулптор, но и много оригинален творец. За работата си, той е избрал един много необичаен материал.
Предлагам ви да погледнете неговата поредица от образи, които той е направил от кибритени клечки в различни цветове.
Мерилин Монро, Ганди, Чарли Чаплин и други персонажи изглеждат много реалистично.

Учител разговарял с един художник. Когато станало въпрос за майсторство, учителят казал:
– За да успее, всеки художник, композитор или творец трябва да работи дълго и упорито. Ако по време на работата си успее да се отърве от своето его се ражда шедьовър.
Учениците, които присъствали на разговора по-късно попитали учителя си:
– Кой е истинския майстор?
Учителят навел глава и казал:
– Този, който успее да се освободи от собственото си его. Животът на такъв човек е истински шедьовър.