Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.
По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.
Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.
До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.
Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.
Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.
– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?
Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.
– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.
– Какво сиренце? – подскочи жената.
– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.
– А така ли? А защо никой не ми каза?
И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.
– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.
– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.
– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.
Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:
– Милене, не се шегувай с клиентите ми!
– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.
Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.
