Когато се разхождаха между тях цареше топлота и разбирателство. Споделяха мисли, мнения, чувства. Избягваха да се докосват, за да не застрашат нещо много ценно и крехко между тях.

– Наистина ли трябваше да съборите параклиса? – попита Марина, като се вглеждаше в недовършената постройка пред тях.

– Смятате, че искам да унищожа Борислав или да му навредя? – попита Младен като се усмихна едва забележимо. – Параклисът е лека и неустойчива постройка. На няколко пъти в него изби вода. Освен това свещениците искат по-голяма църква, тъй като поклонниците на това място значително се увеличиха и нарастват със всяка измината година.

– Няма ли друго решение? – въпросът на Марина прозвуча по-скоро като молба.

– Мислите ли, че архитектите, които обсъждаха подробно въпроса,  щяха да се съгласят параклиса да бъде съборен, ако наистина имаше друго решение? – Погледна я с укор Младен. – Разберете, архитектурата е като живота. Старото трябва да умре, за да се появи новото.

– Но параклисът бе най-доброто произведение на Борислав от годините, когато за първи път е започнал да строи, – не отстъпваше лесно от мнението си Марина. – Той съдържа неговият младежки устрем. Нима не може да се запази токова произведение от уважения към самия творец? Как бихте реагирали, ако събореха ваш строеж, в който сте вложили целия си ентусиазъм и плам?

Младен поклати глава:

– Болезнено, но съм убеден, че подобно уважение не трябва да има. В архитектурата това е забранено. Тя изисква респект само към произведението. Дали трябва да остане или да отстъпи място на новото?

– Нима произведението е по-важно от човека?

– Да, в архитектурата е така, – спокойно каза Младен. – Това изкуство не е като другите, защото е сбор от всички изкуства. Нито една църква, палат или дворец не е творение единствено на архитекта. В създаването на една сграда участват много на брой и различни хора: архитекти, чертожници, каменоделци, дърводелци, зидари ….. Всеки дава своя принос за завършване на сградата. Всички работят заедно, обединени от една идея. Чрез това взаимодействие не само се създава нова сграда, но се усъвършенстват и обновяват уменията, вещината и майсторството.

Марина замълча и се опита да осъзнае дълбочината на казаното.

Благовест слушаше внимателно Зина, но продължаваше да гледа през телескопа. Искаше със собствените си очи да се убеди в това, за което тя му говореше.

Зоя обясняваше за Космоса, съотношението между звездите, разположението на планетите.

– Там стои Той и гледа надолу към децата си, – прошепна тихо Благовест. – На какво ли разстояние е от нас?

Зина помисли, че я пита за разстоянието до Юпитер, тъй като той много се интересуваше от тази планета.

– Според изчисленията на астрономите е между 750 милиона и един  милиард мили, – отговори Зина.

– Толкова далече ….и толкова близко, – изненадано каза Благой. – Чудно ли е, че предизвиква такова страдание в душите.

– Имаш предвид меланхолията, угнетението и подтиснатостта ли? – попита Зина и внезапно разбра. – Това са болести, от които страдат децата Му.

– Да, – отговори Благовест. – Душата тъгува за преходността на тялото.

Изведнъж Благовест стана и се обърна.

– Не знам дали трябва да се използват такива инструменти, – смутено каза Благовест. – Имам чувството, че прониквам в скритите Божии тайни без позволението Му.

– Може и да си прав, – промълви замислено Зина. – Но нали художниците, скулпторите, архитектите, музиканти и всички хора на изкуството копират Божиите творения в произведенията си. В някои от тях откриваме дори небесния ред.

– Да, – очите на Благовест блеснаха като звезди. – Изкуството не е смелост, дързост и възвеличаване, а душевна утеха дадена ни от Бога. Той е създал хора, способни да правят изкуство, за да преодолеят с него преходността си. Това е една голяма утеха, с която ни дарява творчеството. Затова всяко произведение на изкуството струва много повече от този, които го е създал.

– Можем ли толкова много да очакваме от едно човешко същество? – попита смаяно Зина.- Кой може да се постави изцяло и завинаги в служба на делото си.

– Човекът на изкуството няма друг избор, длъжен е да го направи! – наблегна Благовест. – Както Юпитер стои точно на това място и свети по-ярко от Сатурн  или смяташ, че всичко е случайност?

Благовест говореше много разпалено и Зина се отказа да му противоречи. Беше готова да спори с него, но усещаше, някъде дълбоко в себе си, че имаше истина в думите му.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

В устата на нихилиста Базаров Иван Тургенев е сложил израза, че природата – не е храм, а работилница. Но италянският екоархитект Джулиано Маури е създал уникален „Жив храм“ под открито небе, където вместо стени има тесни алеи, а вместо таван, преплетени клони на фона на безкрайното небе.

Своето последно творение Джулиано Маури е нарекъл Cattedrale Vegetale. Първите насъждение той е поставил в подножието на планината Арера в покрайнините на италянския град Бергамо през 2001 г.

Архитектът е починал осем години след това, а днес за „Живия храм“ се грижи синът му Роберто Маури.

Създаването на скелета отнема доста време, това е продължителен процес. Той е бил завършен през през 2010 г. в рамките на Международната година на биологичното разнообразие, която се е провела под егидата на ООН.

Храмът е образуван от пет базилики, състоящи се от 42 колони, сплетени от елови стволове и дъски от кестен и орех. Вътре във всяка колона е посадена фиданка на габър.

Според автора, с течение на времето, разсада трябва да израсте, унищожавайки изкуствената рамка преплитайки се и образувайки с короните си  живи стени и таван. Пред нас е „грубата“ версия на храма, която през годините ще придобие нова съвършенна форми.

За да видят този шедьовър тук идват много туристи, творчески личности и религиозни поклонници, които могат да се почувстват по-близо до Бога.

Италиански Cattedrale Vegetale не е единствената „зелена“ църква, в Нидерландия има копие на Нотр Дам дьо Пари, също направено от насъждения на дърветата.

Една млада християнка попитала по възрасте във вярата човек:

– Може ли християнин да посещава места, където хората се веселят?

– Може, – казал той, – само, че няма да излезе от там, такъв, какъвто е влязъл.

– Как така? – изненадала се девойката.

– Това е все едно с бяла рокля да влезеш във въглищна мина. Роклята ти ще бъде ли бяла, когато излезеш оттам?

– Разбрах какво искате да кажете, благодаря ви, – казала девойката.

Измита с кръвта на Исус Христос човешката душата е много впечатлителна, затова местата за развлечение, лошите компании, недобрите филми и книги винаги остават своя отпечатък върху нея.

Не е беда, че християнина е лишен от всичко това. Общото умствено и морално ниво от това няма да паднат, а ще останат такива каквито са били, но душата ще се запази чиста.

Душата на всички Божии създания е върховно творение. Няма нищо по-ценно от душата. Както женихът е за невястата, така е Христос за християнската душа. Както невястата се обрича, така и човешката душа чрез вяра се обрича на Христос.

Невястата остава своя дом и родителите си и се прилепва към своя жених, така както християнската душа се обрича на Христос.

Цеността на душата не се определя от способността ѝ да се издига на високо, а да бъде на разположение винаги. Душата е като диамант и се цени по чистотата ѝ.