Клео де Мерод се е сматала за една от най-красивите жени на Бел Епок. И дрехите ѝ били съответстващи на нея.

Тази горна дреха е създадена в прочутата модна къща на Jacques Doucet, който е станал известен със своите луксозни тоалети с богати допълнение.

Това поредно творение на Jacques Doucet е направено на границата между XIX и XX в.

Направено е от черно копринено кадифе. Бродирано е с пайети и маниста от нефрит.
Черно на черно, което напълно съответства на строгата красота.

Айфеловата кула е построена през 1889 г. от известния инженер Густав Айфел. От самото начало, тя е предизвикала смесени чувства у парижаните. Много от тях са били убедени, че съоръжението разваля външния вид на града.
Една от най-ревностните противници на кулата бил Ги дьо Мопасан, които редовно призовавал да се премахне това уродливото архитектурно творение.
Независимо от това, авторът често отивал да обядва в ресторанта, разположен на кулата.
Защо ли го е правел?
Върл противник на съоръжението, да го използва за място, където да обядва, не ви ли се струва малко парадоксално?
Няма никава хитрина в това!
Не бихте се досетили за причината, ако не знаете какво е отговорил писателя, когато му задали въпроса:
– Защо обядвате тук?
Отговорът навярно ще предизвика усмивките ви, но в него има логика.
Отговор: „Аз обядвам тук, защото това е единственото място в Париж, от което не се вижда кулата“.

Да приемем, че някой е подарил на свой приятел диамантен пръстен, който струва много пари. Какво би си помислил този, който е подарил пръстена, ако след това при първата си среща с приятела му, той му каже:
– Какъв прекрасен пръстен ми подари. Аз ще го пазя и ще го скрия на безопасно място.
Такава глупост умът ни трудно би могъл да възприеме.
Но колко голямо е безумието на хора, които полагат всички усилия и постоянно се грижат за външния си вид и тялото си, дори и да е много красиво, неразбирайки, че в тях единственото съкровище е душата им.
Исус Христос оценява човешката душа повече от външността, видимия свят и за да я изкупи даде живота Си.
Човек може да се увлече по нещо красиво, но Бог цени вътрешното съдържание на това нещо – неговата душа.
Душата е безсмъртна, надарена е с разум и воля. Тя винаги разбира от какъв вид са всички наши чувства, съкровища на нашето мислене, източници на вътрешна привлекателност и красота, и до колко те са отражение на Бога.
Всяка човешка душа е уникално творение на неповторимия Майстор.
Тежко е на душата ни без Христос. Без Него тя прилича на дом без господар, град опустошен от враговете, кораб без кормчия, овце без пастир и болен изоставен от лекаря си.
Животът и мирът в душата ни са неразривно свързани с общението ни с Небесния Цар. Нека отдадем нужното място на Исус Христос в нашите сърца и души.

Такъв остров е открит в столицата на Южна Корея Сеул.
Островът е построен на река Ханган. Това е уникално творение, плод на човешки труд.
Оборудван е с конферентен център, който се използва за концерти, конференции, изложби и водни спортове.
Плаващ остров се състои от три взаимосвързани изкуствени части.
Най-големият от трите острова е триетажен и има площ 10845 кв. м. На него е разположена конферентна зала със 700 места.
Вторият остров също е триетажен с площ 5373 квадратни метра. Тук са разположени конструкции за различни мероприятия.
Третият остров е двуетажен със площ 4 164 кв. м.
Трите острова заедно могат да поберат 6200 души.

Останал сам, Радостин се огледа. Стая бе обзаведена с разкош и вкус. А след това затаи дъх.

На една маса до стената лежеше роза. Нежна и крехка. Имаше четири пъпки на дългото стебло и едва забележими тръни между малките  листа. Четирите пъпки се  бяха едва забележимо разтворили, а петият цвят на върха беше напълно отворен. Всяко от тънките венчелистчета бе чудо, с рубин в средата, червен като огъня.

Красотата докосна сърцето му. Ако човек вземеше този дълъг стрък и го извиеше, той щеше да се огъне, пречупи и загине. Цветът на върха сякаш се полюшваше от полъх на ветрец, въпреки че в стаята не се долавяше никакво течение.
Такова съвършенство, а е толкова преходно и уязвимо. Радостин бе опиянен от майсторството, вложено в него, отчиташе времето, усърдието и умението, довели до това съвършенство. А едновременното с това усещаше, че този шедьовър, това изкуство е несигурно като ….. всяка радост в живота.

„Роза, повяхнала под ласките на вятъра в края на лятото“ – помисли си Радостин като си спомни за младото момиче, което го изпрати със страх и болка.

Светлината върху един от цветовете потрепна, но звук не се чу. Той бавно се обърна и погледна към вратата.

Жената, която беше влязла, не бе първа младост. Тя стъпваше съвсем тихо, с изяществото на танцьорка. Беше мъничка, крехка, тъмнокоса, с тъмни, топли очи, прелестна като розата. Напомняше му за тръни, капеща кръв и опасност, затаена във всяка красота.
Жената се засмя, пристъпи право към него и го подмина, а той бе затаил дъх. Застана до маса и се загледа в розата.

– Възхищаваш се на цветето ми, нали? — гласът й бе като коприна.

— Да. Изделие с изключителна красота и … тъга.

— Тъга? — тя извърна глава и го погледна.

Той се поколеба.

— Розите умират. Едно толкова нежно творение ни напомня за… нетрайността на всички неща. Всички красиви неща.

Какво щеше да стане със него, той не знаеше, но усещаше, че каквото и да твори през следващите месеци и години ще бъде разрушено и унищожено от времето. Само Творецът може да създава вечни неща.