През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.

Едно малко момиченце имало баща, който бил пилот на самолет. Веднъж те заедно летели над Атлантическ океан. Започнала буря.
Стюардът събудил момиченцето и го помолил:
– Моля, да си затегнете колана.
Самолетът се намирал в зона на турболенция.
Момиченцето отворило очи и видяло святкащи мълнии около самолета.
– А къде е татко? Той на щурвела ли е?
– Да, твоя баща е в кабината на пилота, – отговорил стюардът.
Момиченцето се засмяло, затворило очи и отново заспало.
Бог държи щурвела на нашия живот, но Той ни дава свобода къде и кога да летим. И ние често попадаме в катастрофи. Това съвсем не е изненадващо, ако отчетем, че ние сами хващаме щурвела, без да сме се научили да летим.
Бог ни познава. Той познава нашите силни и слаби страни. Знае винаги кое е най-добре за нас.
Ако Му доверим управлението на нашия живот, Той ще ни заведе в къщи живи и здрави.

Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Когато бях малка силно ме привличаше радиото, не с песните и програмите си, а по-скоро със устройството си. Исках да видя кой пее и говори вътре.
Веднъж почти бях свалила задния картонен капак на радиоапарата, когато татко влезе в стаята.
След като баща ми ми обясни някои неща, често въртях копчетата на радиото и вместо звук улавях съскащи шумове и неясни звуци.
Знаех, че някъде далече се намира невидим предавател за мен и аз се опитвах да установя връзка с него. Когато успявах да се свържа, чувах ясен и отчетлив глас или прекрасна музика.
Дали Бог ни говори? Той опитвали се да установи контакт с нас? Да! Само че ние Му пречим за това, защото както радиоапарата ние не сме настроени на същата честота.
Има само един начин да познаем Бога, когато Той Сам ни се открие.
И Бог наистина се открива на хората, чрез красотата на околния свят, която Той Сам е създал. Но най-добре ни се открива, чрез Своето писано Слово, Библията.
Много векове назад Той е говорил чрез пророците и апостолите, които под вдъхновението на Святия Дух са записали за нас Неговото Слово.
Бог се опитва да достигне до нас като се провира между шума и смущенията в ежедневието.
От нас се иска едно единствено нещо да „се настроим“ към Неговото Слово.
Пригответе се! Готови ли сте да чуете какво иска да ви каже Бог?

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.