Познаваха се от времето, когато и двамата бяха студенти в столицата. Тогава бяха само приятели, но тя забременя. Нина учеше за детска учителка, а Николай икономика.

Случилото се бе шок и за двамата.

– Сега не е време за бебе, – навиваше я Николай. – Предстоят ни трудни изпити. Трябва да завършим.

Нина беше объркана, но накрая се съгласи с идеята на Николай.

Два часа преди уговореното време в една частна клиника, Нина звучеше разколебано:

– Не мога, това е живот, как така …..не мога да му посегна, – сложи глава на гърдите на Николай и се разплака.

– Вземи се в ръце, – умоляваше я той, – това е най-добрият вариант за момента. Не е толкова страшно. В края на краищата цялата работа не е нещо повече от вадене на мъдрец.

Нина изтри сълзите си, но в нея нещо силно се противеше, друго я бяха учили родителите ѝ. Погледна Николай и видя непоколебимия му поглед. Разбра, че той няма да отстъпи, а тя толкова много го обичаше. След това се изправи и примирено пое към клиниката.

Той остана да я чака в едно кафене от другата страна на улицата. Прочете вестника, дори и рекламите, които ненавиждаше. Но времето за него едва се влачеше. Поглеждаше от време на време часовника си и имаше чувството, че времето е спряло, а стрелките изобщо не се движат.

Нина се появи след два часа. Тя беше пребледняла и се наложи да вземат такси. Когато пристигнаха в общежитието, завариха група младежи, които чакаха Николай. Бяха дошли за някакво отдавна уговорено събиране.

Нина се сви на леглото и се зави  през глава, но споровете, виковете, закачките пробиха през одеалото. Прилоша ѝ. Едва си проби път през разгорещената компания и отиде в тоалетната. Зави ѝ се свят. Изглежда действието на упойката беше минало, защото нетърпима болка я разкъсваше.

Не можа да спре надигащата се вълна от нея и повърна. Подпря се на стената, отпусна глава и се разплака. Остана там, докато гостите си тръгнаха.

Когато Николай я откри, Нина цялата трепереше. Прегърна я и нежно я поведе към леглото.

Година по-късно се ожениха, но Нина дълго време не можеше да зачене. Ходеха при какви ли не лекари.

Минаха осем години преди да се появят двете им близначки.

Нина и Николай никога не говореха за онзи следобед в студенската стая …. като че ли бяха сключили негласно споразумение да не повдигат този въпрос. Но преживяната болка и разочарование стояха като невидима стена по между им.

25-я си рожден ден Тинка празнува с приятелите си в едно заведение. Прекараха си много добре, гуляха до три часа през нощта. Накрая повикаха няколко таксита, за да се приберат по домовете си.
Тинка с две от приятелките си се настаниха в таксито на Димитър, така се представи младият и симпатичен шофьор на колата. Решиха първо да закарат Пепи, защото тя живееше накрая на града.
Димитър беше сънен, а момичетата искаха да продължат празника и в таксито. Те се смееха, пееха песни и тормозеха шофьора под предлог, че искаха да го развеселят.
Стигнаха до дома на Пепи. Тя слезе и си казаха довиждане. Шофьорът изглежда се бе нагледал на много неща, за това не каза нищо, беше привикнал.
Тинка започна да разговаря с Димитър, а другата ѝ приятелката от време на време се обаждаше и той подържаше разговора, за да не изглежда неучтив.
Изведнъж шофьорът удари спирачките. Тинка се уплаши, помисли си: „Дошло му е до гуша от нас и сега ще ни свали от колата“.
Димитър слезе и взе от пътя едно малко котенце, погали го и го внесе в колата. Тинка за първи път виждаше мъж, който толкова грижовно да се отнася към животните.
Димитър повдигна с ръка малката пухкава топчица и предложи на момичетата:
– Ако иска някоя от вас, може да се погрижи за него.
Рени махна с ръка:
– Не ме привличат такива неща, – после се оправда, – нямам много време за тях.
Но Тинка нямаше нищо против и го взе. След това покани Димитър и Рени в квартирата си.
– Заповядайте у дома. Стаята ми е малка и не можех да събера цялата компания, – извиняваше се тя, – но можете да дойдете двамата, да изпием по нещо, а и на котенцето трябва да дам нещо да хапне.
Те се съгласиха и тримата отидоха на гости у Тинка. Поговориха си, настаниха котенцето в импровизирана къщичка от картон, а след това си тръгнаха.
Котенцето се оказа много умно и ласкаво, Тинка го кръсти Мър. Преди да си тръгне Димитър бе оставил телефона си на Тинка, ако има нужда от превоз да му се обади. Той също взе номера на нейния телефон.
На другия ден се обадиха от таксиметровата служба на Тинка:
– Поръчаното такси, след 10 минути ще бъде пред вас.
– Извинете, станала е някаква грешка, – смутено каза Тинка. – Аз не съм поръчвала никакво такси.
Но момичето отсреща настояваше:
– Нали това е вашият телефон? Точно на него е поръчано такси. Долу ще ви чака колата…
Тинка слезе по стълбите и отиде пред блока, за да се разбере с шофьора. Таксито беше вече пристигнало. Тя отвори вратата на колата, готова да обясни, но …. зад волана ѝ се усмихна Димитър.
– Извинете, но не можах да забравя среднощната ни среща и ви донесох това.
И той ѝ подаде кутийка. Тя помисли, че е някакъв подарък за нея и размаха ръце.
– Не моля ви, нищо не искам.
Той умолително я погледна в очите. Тя взе кутийката и я отвори. Там лежеше малък нашийник, на който беше написано: „Мър“.
Тинка му се усмихна топло. Димитър я покани на кафе и тя не му отказа. Така започнаха техните срещи.
След месец Димитър ѝ направи предложение и те се ожениха.
И досега на годишнините от сватбата им си спомняха щастливия случай, който ги събра….

Бяха го изпратили на командировка в Канада. Там стоя около две седмици и потегли обратно. Остана с много добри впечатления от страната. Чистота, дисциплина, уважение, ….. просто нямаше думи да изрази възторга си.

Когато кацна на летището във Виена, му казаха, че самолета за България е заминал. Имаше гъста мъгла и полетът му от Канада се бе забавил.

Но нищо, можеше да разгледа града и вечерта да тръгне, чак тогава имаше друг самолет. Времето беше влажно и студено и на него никъде не му се ходеше. За това избра друг маршрут, при които трябваше да се прехвърля още веднъж. В Европа това не е толкова стресиращо, защото обслужващият персонал на летищата прави това прехвърляне удобно и приятно. То не бе съпътствано с допълнителни заангажираности, които могат да отровят удоволствието от такова пътуване.

Беше летял няколко часа и края на пътуването бе към своя край. Той неспокойно надничаше през кръглите прозорци на самолета и с нетъпение очакваше да стъпи на пистата.

Отново у дома. Слезе от самолета и дълбоко въздъхна. Трябваха му 40 минути, за да освободи багажа си, докато в Европа това ставаше за броени минути.

Тръгна към таксито натоварен с доста багаж и каза адреса си. Настани се на задната седалка и започна да си представя, как ще му се зарадват в къщи.

Изведнъж шофьорът започна да псува наред, всички водачи на превозни средства, които успяваха да се промъкнат край таксито, бабата бавно пресичаща пешеходната пътека, ……стигна и до правителството. На никого не му се размина.

Да той наистина си беше дошъл в България. Грешка нямаше, само тук може така ……

Генералният директор на фирмата му беше приятел. В края на работния ден той го откарваше в дома му.
Днес шефа му си бе взел бира и си попийваше от нея. Димо разбра, че е в добро настроение и днес денят е бил добър за него.
Искаше му се да получава малко по голяма заплата и той реши, че сега е времето да поговори по този въпрос със шефа.
– Сашо, скоро разговарях с шофьорите, които карат таксита.
– Мда!
– Те казват, че по три хилядарки взимали!
В колата настана тишина.
Шефът надигна бутилката и пи. След това се засмя и се обърна към шофьора си:
– Е и какво от това? Ти също можеш да казваш.

Нина беше бременна в четвъртия месец. Външно не се забелязваше много. Тя беше пълничка и за това стомахът ѝ не се открояваше ясно. Когато приятелят ѝ разбра за положението, в което се намираше, изпадна в шок.
Предлагаше ѝ няколко пъти да махне детето, но тя отказваше. Той я молеше, казваше ѝ:
– Това дете ще разбие кариерата и живота ми.
След това започна да я напада и оскърбява. Повтаряше ѝ:
– Грам стотинка няма да ти дам за него. Никога няма да го призная за свое дете.
Нина плачеше много, даже по едно време, за да престане този натиск, беше готова да абортира, но майка ѝ я спря:
– Няма нищо страшно, ще го родиш, ще го отгледаме и възпитаме, и без негово участие.
Подкрепата от майка ѝ я успокои, даде ѝ нови сили и тя реши да роди детето, независимо от всичко.
С приятеля си не се бе виждала цял месец. Срещна го в универсалния магазин. Беше с родителите си, но и тримата се направиха, че не я познават и я подминаха без да я поздравят. А по-рано родителите му бяха толкова приветливи и добре настроени спрямо нея.
Нина се разплака. Стана ѝ много мъчно. Не можеше да си обясни, как това може да случи? Раждането на едно дете е истинско чудо. Някои двойки не могат да имат деца, лекуват се и правят разни изследвания. Много семайства взимат деца от детските домове и ги правят част от тяхното семейство. Други прибягват до инвитро, не това не винаги помага.
А сега те имат дете и баща му не ще да чуе за него.
Нина постояно плачеше, но тя разбираше, че трябва да е силна. Трябваше да мисли не само за себе си, но и за малкия човек, който носеше в утробата си.
Веднъж Нина отиде при генеколога за поредния преглед. Когато излезе от клиниката заваля силен дъжд и тя повика такси. По пътя за в къщи, тя разговаряше с шофьора на таксито и му сподели мъката си. Нищо чудно, че някои таксиметраджии стават истински психолози. Той я изслуша внимателно, а след това каза:
– Бих му ударил един токат на този в зъбите. Ще му изкривя физиономията, за да разбере, че не трабва да изоставя бременно момиче. Трябва да носи отговорност за това, което е направил.
Когато пристигнали до дома ѝ, Сашо, така се казваше шофьора на таксито, поиска телефония ѝ номер и я попитал:
– Мога ли да ви звъна някой път.
Нина не се замисли много, на едно лисче записа номера си и му го даде.
След три дни Сашо позвъни и ѝ предложи да се поразходят. Тя се съгласи. Така те започнаха често да се срещат. Между тях нямаше нищо интимно, срещаха се като стари приятели. Сашо ѝ даваше сили, помагаше ѝ и я подкрепяше докато тя роди.
Нина роди и нарече сина си Александър. В този момент тя беше найстина щастлива, разбирайки, че няма нищо по-прекрасно от това да държиш дете в ръцете си. Дойде и Сашо. Той взе детето, прегърна го, а по бузите му потекоха сълзи. Повярвайте, в такива моменти животът може да ви даде много повече.
Сашо застана на колене и каза:
– Нина, знам че веднъж са те предали и изхвърлили и сега трудно би повярвала на кой да е мъж. Сега ти имаш дете и съвсем не ти е до какви да е взаимоотношения. Но аз те обичам. Обикнах е още първия път, когато те видях и със всяка нова среща любовта ми към теб растеше. Аз обикнах сина ти, той е дълбоко в сърцето ми. Би ли се омъжила за мен. Аз ще приема детето като свое. И ние ще бъдем семействао.
Минаха три години и те са много щастливи, а тя пак е бременна.
За умните мъже децата са радост, а за глупавите тежест.