Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Вероника не един път бе слушала в църквата да казват:

– Говорете на хората за Исус. Това е нашето призвание на земята …

Но тя имаше проблем, страхуваше се и се опасяваше:

– Как да им кажа? Те могат да ми се присмеят и дори да не ме изслушат докрай?

За това Вероника се помоли рано тази сутрин:

– Господи, помогни ми да говоря на хората за Теб. Срещни ме с такива, които биха искали да чуят благата вест.

Този ден Вероника видя деца, които играеха в парка.

Божият Дух ѝ каза:

– Иди и им кажи за Мен.

Вероника взе да спори:

– Но те са деца. Не не мога …. Как ще им кажа. …. Те едва ли ще ме разберат …

И тя дълго време поднасяше оплакванията си на Господа, докато накрая реши:

– Добре ще отида.

Вероника бе много изплашена и стресирана до ужас. Цялата се изпоти.

И в това си състояние тя просто премина между децата без да проговори.

След това се обърна и си каза:

– Вероника, трябва да им кажеш нещо.

Тя погледна децата и им заговори:

– Не знам дали ще разберете това, което искам да ви кажа, но Бог ви обича. Той има за всеки от вас цел за живота ви.

Децата ѝ се изсмяха.

Но там имаше едно момиченце, което внимателно я слушаше.

И тогава Вероника разбра, че независимо от това, колко е била изплашена думите, които бе казала бяха докоснали сърцето на това дете, а Духът бе подействал.

Бог ни призовава да свидетелстваме.

И когато Божият Дух ни казва:

– Свидетелствайте!

Нека бъдем послушни.

Не винаги ще се чувствате комфортно, но не се спирайте да говорите.

Жегата си е жега. Човек не може да избяга от нея, но поне даваше възможност на случайно събрани хора на сянка да си поприказват.

Така се случи и с една група младежи, потърсили закрила под едно голямо дърво.

– Забелязал ли си, че емоционалните състояния са свързани със съпътстващи мисловни потоци? – попита Кирил.

– Така си е, – забеляза Марин. – Ако на душата не ѝ е добре, тогава в главата се появяват подтискащи мисли.

– Трябва да се осъзнае, – наблегна Станимир, – че мислите в главата възникват сами от емоциите, които преобладават в ума.

– За това е необходимо да се проследяват и наблюдават, – обади се и Миглена.

– Повечето хора изобщо не могат да разберат от къде идват тези мисли ….

Кирил бе прекъснат от Станимир:

– Ако мислите са наши, можем да ги спрем, дори да ги контролираме.

– И тогава може би ще имаме мир и спокойствие?! – отбеляза Кирил.

До сега Христо само слушаше и не се обаждаше, но накрая обяви:

– Има Един, Който дава мир такъв, какъвто никой не може да даде …

– И Кой е Той? – възкликнаха останалите в един глас.

– Исус Христос, – отговори Христо.

Една част от групата погледнаха с насмешка и добавиха:

– Пак Бог?

А Христо изненадано попита:

– Че кой друг?

Само Кирил се замисли и реши по-късно да поговори насаме с Христо.

Кой знае може би той щеше да достигне до Истината.

Бе 1859 година. Джошуа Абрахам Нортън се обяви за император на САЩ.

Той бе натрупал и загубил своето състояние. Искаше да има нова самоличност, за това се обяви за първия император на САЩ.

Един от вестниците отпечата собственото му прогласяване.

Повечето се посмяха на издигането на „император“ Нортън и най-вече на неговите изявления, които бяха насочени към коригиране на недъзите на обществото, отпечатва своя собствена валута, …

Кулминацията бе писмото до кралица Виктория, в което Нортън ѝ предлагаше брак, за да се обединят двете кралства.

За да подчертае новото си място, „императорът“ носеше кралска военна униформа, проектирана от местен шивач.

Един от наблюдаващите го каза за него:

– Нортън изглежда „с всеки инч крал“, но, разбира се, не е, защото не можем да измислим кои сме.

Много от нас прекарват години в търсене на това кои сме и се чудят каква стойност имаме. Опитваме да назовем и дефинираме себе си, но само Бог може наистина да каже кои сме.

За щастие, Той ни нарича Свои синове и дъщери, когато получим спасение чрез Неговия Син, Исус.

„На всички, които Го приеха, Той даде право да станат Божии деца”.

И тази самоличност е подарък. Ние сме Неговите възлюбени деца, родени „не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот“, нито поради човешко решение, а от Бога.

Отец ни дава нова идентичност в Христос. За това нека престанем да се сравняваме с другите, защото Той ни казва кои сме.