Прежуряше, бе непоносимо горещо, но на Сашо му бе весело на сърцето. Той бе млад човек едва навършил двадесет и две години.

Работеше на една фадрома. В кабинка бе чисто и приятно, но напечеше ли, ставаше истински ад.

Мислите на младият човек бяха насочени в друга посока. И въпреки зноя, той си подсвиркваше и се усмихваше на себе си.

Всички му се чудеха:

– От къде тази жизненост и енергия?!

Всичко се заключаваше в една обикновена стара китара, която бе закупил на поредната разпродажба в района му.

Тя бе очукана и по нея имаше множество лепенки, на които вече нищо не можеше да се прочете, но гласът ѝ …..

Сашо бе пленен от звучността на този инструмент. Той бе постоянно в ръцете му, когато бе свободен, а във фадромата си мислеше как отново ще бъде с него.

Той много късно се научи да свири на китара, въпреки, че музиката бе постоянния му спътник още от детството.

Искаше да свири на някакъв инструмент, но родителите му нямаха пари, за да удовлетворят желанието на сина си.

Мечта му се осъществи едва, когато бе на деветнадесет години. Бързо схвана гамите и по слух започна да налучква мелодиите, които чуеше.

Но днес бе по-особен ден за него. Той бе съчинил песен и много му се искаше, някой компетентен музикант, да му каже мнението си за нея.

В квартала живееше композитор, не бе много известен, но хората си подсвиркваха и тананикаха негови песни. Сашо реши да отиде при него.

Бе много притеснен. Това бе първата му рожба. Придаваше си смелост, като си казваше:

– Дори и да не я одобри, какво от това, все пак аз съм любител ….

Но сърцето му пърхаше и не можеше да се примири, че ще се сблъска с неуспеха.

Композиторът търпеливо изслуша младежа. Чу и историята му за голямата му мечта да свири и как се е осъществила тя.

Той бе човек на средна възраст и бе преминал през много неща. Бе преживял успехи и падения, затова бе много внимателен със Сашо.

– Вие карате фадрома и строите пътища. Професията ви е много хубава, мнозина мечтаят за нея. Съветвам ви да продължите да работите там, където сте по-добър и работата ви се оценява високо.

Композиторът видя разочарованото лице на младежа и добави:

– Представете си, че един влиятелен човек, се е увлякъл да композира. Тъй като няма опит и не му достигат и много други неща, не бих го хвалил заради позицията, която заема. Бих му казал:“Вие имате толкова отговорна задача, да се грижите за добруването на другите. В това сте по-полезен, продължавайте усърдно в делото си.

Можем да имаме увлечения в едно или друго нещо, но нека да правим това, в което сме най-добри. Тогава ще се чувстваме удовлетворени и щастливи.

Бе слънчево и топло, но хората бездействаха заради епидемията. Камен и Добри успяха да се съберат заедно. Отдавна не се бяха виждали, само разменяха новини по телефона.

– Парите не са проблем, – разроши с ръка косите си Добри, – а нашето сърце, което ги използва, за да промотира себе си и подтиска другите.

– Това състояние винаги ни е водило до егоизъм, – съгласи се Камен.

– По това как използвам парите си и как се отнасям към тях, се разкрива сърцето ми, – продължи разсъжденията си Добри. – Всичко, което имаме е дар от Бога и това е заради неговата благодат.

– По това как гледаме на това, което притежаваме и парите си, определя как ще живеем, – допълни Камен.

– Ако разбереш, че всичко е дар от Бог, – Добри силно се развълнува, – това ще те доведе до щедрост, саможертва и удовлетвореност. С други думи казано, ти ще си добър настойник на това, което имаш и ти е поверено.

– Забележи, – наблегна Камен, – Ако смятам, че това, което имам е благодарение на упоритият ми труд и моите лични постижения, ставам безмилостен. Например ако съм бизнесмен и притежавам малка работилница, задържам плащанията на работниците си по един или друг предлог. Освен това не споделям ресурсите си с тези, които са в нужда.

– Такива хора са жилави и самонадеяни благодарение на многото пари, които притежават.

– Да, – потвърди Камен, – такива нямат нищо против да харчат за себе си, влагайки парите си в дрехи, електронна техника, скъпи екскурзии и купони. Щом човек смята, че парите му принадлежат, тогава нищо не може да го спре да ги харчи за себе си. Според него той си го е заслужил.

– Техните инвестиции са в неща, които гният и унищожават с времето. Те не инвестират във вечното богатство. Наградите, – поклати глава Добри, – за които работим в този свят, като използваме силите си, не съвпада с вечната славна награда, която Христос дава.

– А как е възможно да получим достъп до тази награда? – попита Камен, като лицето му придоби сериозно изражение.

– Не можем да работим и да я спечелим. Тя вече е придобита от съвършения живот на Христос и Неговата пълна и непостижима жертва на кръста. И това е за тези, които влагат вярата си в Исус и не търсят свои собствени трофеи в този свят.

Добро умозаключение за края на такъв разговор, но приятелите трябваше да се разделят и всеки се отправи към проблемите в ежедневието си.

Грееше слънце, но все още не топлеше. Митко и Лило крачеха бодро и споделяха това, което бе дълбоко в сърцето им.

– Знаеш ли как се вбесявам всеки път, когато чета за лекомислените действия на Петър, Яков и Йоан, особено, когато Исус ги взе със себе си в Гетсиманската градина. Трябваше да се молят, а заспаха, – сподели Лило.

– А не си ли си помислил поне веднъж, че и ние самите предаваме Господа, когато Той ни вика? – попита Митко.

– Кога? – Лило смяташе, че винаги се отзовава на повика на Бога.

– Например, когато седиш пред телевизора или компютъра, а е време за молитва. Четеш романи, когато някой има нужда и иска да бъде обичан. Спим, а всичко край нас се руши.

– Вярно, – съгласи се Лило. – И аз съм се улавял понякога, че с неохота помагам на някого или като по задължение започвам да се моля, сякаш нямам среща с любимия си Приятел, а изпълнявам някакво неприятно поръчение.

– Както Спасителят имаше нужда от Петър, Яков и Йоан, така Той има потребност от теб и мен. За това ни е поверил Великото поръчение, Евангелието. Дал ни е силата на молитвата.

– Много пъти съм си мислил, че правя това, което Господ желае от мен, но дали това наистина е така? – напълно съкрушен попита Лило.

– Пробвал ли си, когато животът ти се разклаща или си бил изправен пред безмилостните обстоятелства, да се молиш така: „Нека бъде не моята воля, а Твоята“? – продължи още по-настървено Митко.

– Да, трябва да се научим да се моли дори, когато другите край нас заспиват, – Лило одобри казаното от приятелят му.

– Забележи, – наблегна Митко, – ако Петър не беше задремал, а се бе молил, нямаше три пъти да се отрече от Исуса.

– Колко по-различен щеше да бъде животът ни ако не заспиваме, когато трябва да се молим, – въздъхна тежко Лило.

Двамата крачеха и всеки сам за себе си отчиташе пропуснатите моменти, когато е можело да бъде насаме с Господа. Те си обещаваха, че повече няма да допускат сънят да го събори, когато е нужно да застанат на колене.

Когато не се молим и не общуваме с Господа, пропускаме блаженството в присъствието Му и онзи недостижим мир в това трудно, обезпокоително и предизвикващо паника време.

Магдалена бе останала вдовица на 34 години с три малки деца на ръце. Ежедневието ѝ преминаваше в работа и грижа за малките. Почти не ѝ оставаше свободно време да помисли за себе си.

Минаха години децата пораснаха, появиха се и внуци. Понякога ѝ ги оставаха да се грижи тях. Купуваше им играчки и бонбони, а и сама приготвяше лакомства за малките палавници. Това бе израз на любовта ѝ към тях.

Тия дни магазините бяха отрупани с големи и малки сърца, шоколади увити в красиви червени и розови кутии с формата на сърце.

– Магда имаш ли вече Валентин? – подхвърля ѝ закачливо съседката.

Тя отдавна познаваше Магдалена. Знаеше колко трудно ѝ беше, докато изгледа децата. Освен това в квартала всички уважаваха Магдалена. За тях тя бе почтена жена, която не се забъркваше в разни любовни авантюри.

– О, Недке, – отвърна ѝ в същия тон Магдалена, – нали знаеш, че още преди 32 години отдадох сърцето си на Исус. За това за мен всеки ден е ден на влюбените.

– Ех и ти, – махна с ръка съседката.

– Той ме кара да се чувствам обичана и специална, – добави Магда.

Може би ще си кажете, че и този ден ще дойде и ще си отиде, особено ако сте сами. Но погледнете малко по-различно към него. Използвайте го, за да свидетелствате за Божията любов на някой друг.

Или просто им кажете: „Исус е любовта на живота ми“.

Не забравяйте, че “ Ние любим [Бога], защото първо Той възлюби нас“.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.