Станко се усмихна и презрително заяви:

– Някой си мислят, че като ходят на църква, това ще ги доведе близо до Бога.

– Там всеки се среща с Господа, – възпротиви се Пламен.

Станко изгледа приятеля си и добави:

– Най-лесно сърцето се закоравява в църквата.

– Като те слуша човек, ще си помисли, че изобщо не си християнин, – изненадан възкликна Пламен.

– Слушай, – започна твърдо Станко, – слънцето разтопява восъка, но втвърдява глината. Така е и с Божието Слово. На едни влияе, други променя, а трети закоравява, защото нямат намерение да му повярват.

– Какво искаш да кажеш, че непрекъснатото излагане на Словото прави зло, а не добро? Нима не трябва да се ходи на църква? – Пламен повдигна рамене в недоумение.

– Да, – заяви категорично Станко, – особено ако няма намерение да прилага в живота си това, което чува. Можем да сме свидетели на чудеса и да слушаме Истината, но ако не ги приемаме, сърцата ни могат да се закоравяват.

Пламен се замисли сериозно:

– Може би имаш право. Юда ходеше и говореше с Исус три години и половина. Слушаше го как проповядва. Видя възкресението на Лазар, слепи мъже да проглеждат, глухи да прочуват и въпреки всичко предаде Исус.

– Най- накрая ме разбра, – поклати глава Станко. – Предузнанието на Бога не променя отговорността на човека. За това не спирай да ходиш на църква, а отивай там с желанието да опознаеш Господа.

Тошко гледайки течащата вода край тях, попита баща си:

– Татко, откъде започва една река?

– От извор, – бързо отговори бащата без много да се замисли.

– А какво ще стане, ако водата е замърсена още с тръгването си от извора? Кой би я пил? – Тошко изпитателно погледна баща си.

– „Изворът“ на човек се крие в сърцето му. Ако то е “замърсено”, кой би искал да ти стане приятел?

– За това трябва да се грижим за сърцето си, – усмихна се Тошко. – Често съм се питал, как можем да го опазим?

– Ако се стремим да бъдем като Бог и да Го следваме, Неговата любов ще ни учи на това и от сърцата ни ще извира живот, – посъветва го баща му.

Тошко се замисли:

– Кое може да замърси сърцето ми? Какви са признаците на замърсеното сърце?

– Ако не следваме Господа и вървим по нашите си желания и стремежи, какво става? – попита бащата.

– Грях след грях, докато затънем в дълбоката яма, – тежко въздъхна Тошко.

– А можеш ли да изчистиш сърцето си ако вече си го изцапал? – последва нов въпрос.

– Да, – твърдо заяви Тошко, – само чрез покаяние.

– Има ли неща, които пазиш повече от сърцето си?

– Да не бъде, – Тошко бе напрегнат, но отговори чрез Писанието, – „защото от него са изворите на живота“.

Бащата остана доволен от отговора на сина си.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Лидия получи десет хиляди евро от анонимен дарител. За себе си тя похарчи много малко от тази сума.

Останалите пари раздаде във вид на подаръци на нуждаещи се, пострадали при наводнения и пожари, скъпи операции за хора в неравностойно положение, ….

Лидия не знаеше, че е част от експеримент.

На сто човека бяха раздадени солидни суми без да се съобщава източника на средствата.

Оказа се, че не само Лидия, но и останалите хора включени в експеримента са раздали повече от две трети за подаръци на други хора и много малко са похарчили за себе си.

– Ние като човешките същества отговаряме на щедростта с щедрост.

Хората, които живеят щедро, отразяват сърцето на Бога, Който ги е създал.

Господ е щедър, милостив и добър, не само към някои, но към всички – дори „към неблагодарните и злите“.

Исус инструктира онези, които желаят да отразяват Божия характер, да „обичат“, „правят добро“ и „дават назаем“ дори на врагове, „без да очакват да получат нещо обратно“.

„Дайте и ще ви се даде. . . . С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери”.

Когато отговорим на Божията щедрост, като живеем щедро, откриваме, че сме обогатени по безброй начини и то не само материално, но и духовно.

Това бе дълъг петчасов полет, но Марта бе решила да оползотвори това време като изплете пуловер.

Докато движеше куките в преждата, тя забеляза малко бебе, което бе запленено от движението на плетката ѝ.

Тя му се усмихна и реши в себе си:

– Какво любопитно създание. Ще му направя малък подарък.

И вместо да довърши започнатия пуловер, тя изплете в оставащия един час до края на полета, малка шапчица за бебето.

Преди да слезе от самолета Марта подари на майката на детето малката шапчица. Жената я прие с радост. Това изпълни с усмивки околните, когато видяха, какво се случи.

Подаръците изненади се приемат радостно.

Те изразяват добротата на Христос.

Нашите действия на доброта могат да бъдат едни от най-запомнящите се свидетелства, че даването носи радост, която идва от Божие сърце.