Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Нищо не тревожи сърцето и не напряга нервите така, както излишните грижи. Те са като старец, който носи торба с пух, но се е изгърбил така, все едно е понесъл чувал с олово.
Притеснението за това, какво може да се случи, превръща и най-малката трудност в огромен проблем. Напрежението при обмислянето на трудностите, които могат да възникнат, изчерпва всички сили у човека.
Вместо да се отдаваме на „излишните грижи“ и постоянно да се безпокоим за бъдещето, по-добре да се осланяме на обещанието на Исус: “ Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.
С каквото и да е обременено сега сърцето ти, дай го на Исус и повярвай, че той ще се погрижи за всичко.
Позволи твоите грижи да бъдат заменени с Неговия мир.

Кучето е символ на верност. Това е едно огромно любящо сърце, което искрено отдава любовта си, без да иска нищо в замяна.
Дори и да не храните кучето си, то пак ще ви обича. То е готово да чака, служи и върви след вас навсякъде.
Както хората, така и кучетата имат различни характери. Поведението на кучето зависи от възпитанието му и от това, на какво го е научил неговият стопанин.
Основната характерна черта на нашите четириноги приятели е безграничната им преданост към човека. Това качество е добре да се научи от много хора.
Любовта на кучетата е като чистата и безкористна любов на самия човек. Това е, когато се влюбваме доверчиво, без да се обръщаме назад, отдавайки се напълно на другия.
Когато виждам изоставени кучета, аз ги възприемам като измамени в любовта, излъгани и предадени. В очите на изоставените животни се чете болката от предателството спрямо тях. Те не са вече толкова доверчиви, помирисват всичко много внимателно и предпазливо. Такива животни се боят и не се доверват на никого.
Същите чувства изпитва и човек, когато го предадат или изоставят. Много трудно се възтановява доверието. Не е лесно да стоплиш студено и недоверчиво сърце. Но всичко е възможно с помощта на искрена любов и малко топлина.
Марк Твен е казал: „Ако вземете едно гладно куче и му устроите луксозен живот и то никога няма да ви ухапе. Това е главната разлика между кучето и човека“.
Това е и втората характеристика, която ние хората трябва да научим от кучетата, умението да бъдем благодарни.
Кучето винаги помни доброто и в замяна на човешката грижа, щедро отдава своята любов, верност и ласка.

Днес много малко хора знаят как да почиват. Дори на почивката мнозина се стремят да вземат от отдиха си, колкото може повече. Връщайки се на работа губят два пъти повече време, опитвайки се да наваксат пропуснатото и да се справят с останалото, които са се натрупали по време на отсъствието им. Много от нас се нуждаят от още една отпуска, за да отдъхнат от отпуската си. Явно, ние търсим почивка не там, където е необходимо.
Исус каза: „Елата при мен  ….. и Аз ще ви успокоя“. Мир, спокойствие и удовлетвореност можем да намерим само на едно място и от един източник. И този източник е Исус Христос.
Исус ни дава пълен мир и така необходимата ни увереност, която ни пази от околния хаос и бъркотия. Приеми в сърцето си Неговия мир и ще престанеш да се тревожиш за бъдещето.
Исус Христос вече се е погрижил за утрешния ден.

Динева стриктно спазваше лекарската тайна. много рядко, но винаги с подправени имена обсъждаше случайте, с които се занимаваше в болницата. Росен я разбираше и уважаваше това.

Днес тя беше много весела и когато седна за вечеря на масата, попита Росен:

– Нали помниш за онова дете, бях ти разказвала, че са го обвинили за пожар станал на една площадка. Разговарям от дълго време с него, но той не се чувства виновен за случилото се. Опитах се да му обясня какво е добро и какво лошо. И знаеш ли кава ми сервира днес?

Росен погледна жена си в очакване да чуе нещо забавно.

– Ти познаваш Мариана, тя работи на рецепцията. Бяхме на погребението на съпруга ѝ миналия месец. Знаеш колко е чувствителна. Тя още тъгува за него. И това дете научило за нейната мъка и ѝ подарило прекрасна роза. Дало розата на Мариана и казало: „Това е за теб, за да помниш съпруга си“. Мариана взела розата, благодарила на детето, избягала в стаята под стълбището и се разревала.

– Беше ли там, когато стана всичко това? – попита Росен.

– Не бях в другото отделение, – каза  Динева. – Когато влязох в стаята, заварих момчето да стои там вперило неразбиращ поглед в разплаканите лица на сестрите.  Беше доста изненадан. Сякаш питаше: „Какво толкова направих?“ До сега възприемах това дете като престъпник, смятах го за хулиган.

– Не ти харесваше, нали? – попита тихо Росен. – И изведнъж прави нещо прекрасно, което докосва сърцата на околните.

– Просто едно добро дело, което и то не осъзнаваше……