Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Младежът си спомни една уловка, която беше научил от баща си. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка.
Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Младия човек хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение.
Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително.
Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

Латвийският милионер е реализирал в околностите на град Цесис необикновено селище. Той е закупил 3000 ха гора в хълмиста местност и е построил „Града на слънцето“. Тук действат особени правила и хората водят съвсем различен живот.
Триетажните къщи са построени от екологично чисти материали. Тяхната архитектура е съобразена с релефа на местността. От прозореца на кой да е дом не могат да се видят другите къщи.
Освен това пред всяка от 300-тя къщи се намира голямо езеро и гора, които влизат в стойността на участъка.
Всички къщи са снабдени с централна канализация, където е приложена спецтехника под корените на бор и ела. Жителите на новите домове разполагат с високоскоростен Интернет, електричество и геотермална термопомпа, която превръща енергията на земята в топлина. Тази топлина е достатъчна за отоплението и наличието на топла вода във всеки дом. Само в най-студените зимни нощи се палят камини, с които разполага всяка къща. Събирането на боклука и другите градски придобивки не са изключени в това селище.
Тук има особени правила. Никъде няма да видите ограда. Забранено е да се държат кучета на двора освен в домовете. Сърни и други животни свободно се разкарва, а кучешки лай изобщо не се чува.
Питам се: Докога ли ще трае тази идилия? Нима сме обречени да унищожаваме всичко, до което се докоснем? Дано това не се случи.