Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.
– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.
– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.
– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.
Бащата го изгледа изпитателно и добави:
– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.
– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.
– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….
– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.
– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.
– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.
– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.
– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.
– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!