Една млада и доста красива девойка отишла при един мъдрец и със сълзи на очи го попитала:
– Какво да правя? Винаги се старая, със всичките си сили добре да се отнасям към хората. Никого не обиждам. Помагам на всеки с каквото мога. И въпреки, че съм приветлива и мила, вместо благодарности и уважение получавам обидни думи и горчиви насмешки. Дори открито враждуват с мен. В нищо не съм виновна. Това е несправедливо и обидно до сълзи. Посъветвайте ме какво да правя.
– Мъдрецът погледнал красавицата и с усмивка казал:
– Свали всичките дрехи от себе си и така мини през града.
– Да не сте полудели! – възмутила се девойката. – В такъв вид всеки може да ме обезчести и кой знае какво може друго да направи с мен.
Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата огледало.
– Ето виждаш ли, – казал той, – ти се боиш да се появиш гола пред хората. Тогава защо ходиш навсякъде с разголена душа? Тя в теб е като отворен врата. Всеки, който не го мързи, ще влезе през нея. И ако види в твоите добродетели, като в огледало, отражението на безобразията на своите пороци, той ще се постарае да те наклевети, унизи и обиди. Никой няма смелост, да признае, че някой е по-добър от него. Нежелаейки да се променя, порочния човек враждува с праведника.
– Тогава какво да правя? – попитала девойката.
– Ела с мен. Ще ти покажа моята градина, – предложил старецът.
Когато отишли в градината, мъдрецът казал:
– Много години аз поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях. Но никога не забелязвах как се отварят пъпките на цветята въпреки, че после се наслаждавам на красотата и аромата на всяко от тях. Сега  ти си подобна на тези цветове. Не бързай да разкриваш сърцето си пред хората. Погледни и виж, кой може да ти бъде приятел и да ти прави добро. Кой полива цвета с вода ии кой къса листата му, а след това ги тъпче с краката.
Т.е. не хвърляй напразно думите си на хора, които не могат да ги разберат и не желаят да оценят техния смисъл. Да хвъляш бисери на свинете е равносилно да говориш на хората недостъпни или неинтересни неща за тях. Не можеш да приобщиш към духовните цености, нечия душа, чийто ум не е готов да приеме истината и съзнателно я пренебрегва.

Казват, че той показвал пистолета на приятелите си и случайно стрелял. Куршумът попаднал в шията на Джина Лурдес. Момичето умряло в болницата.
Вече две години майката се срещала с убиеца на дъщеря си в съда. Преди едно от заседанията тя отишла до младият човек и го прегърнала. Всички наоколо останали изумени.
– В продължение на 20 години гледам човешки трагедии в тази зала, – казал съдията на окръжния съд на Маями Дейд Елън Сю Вензер, но никога не бих могъл да си представя, че майката на жертвата ще прегърне нейния убиец.
Тийнейджър, отговорен за смъртта на момичето шестнадесетгодишния Джордин Хоу бил потресен, когато майката на жертвата го прегърнала.
– Съжалявам, – казал той на жената, опитвайки да се справи със сълзите, които нахлули в очите му.
След жеста на прощение, майката на убитото момиче се съгласила да съдейства на Хоу да не бъде изпратен в затвора.
– Ние можем да помогнем на другите деца, – казала Гузман-Де Йесус на репортерите. – Освен това Хоу беше приятел на Джина и зная, че той не е искал да и стори зло.

На детската площадка стоеше жена с 3 годишната си дъщеря. Детето се бе вкопчило в крака ѝ и хълцаше сърцераздирателно. Въпреки подканите, то не искаше да отиде да играе с другите деца. Попитах:

– Какво се е случило?

Майката ми разказа с разбиране и съпричастнот за случилото се:

– Току що бяхме на гарата. А тати, когото очаквахме не дойде. От влака слезе само таткото на Деница.

Съчувствах искрено на малката, но успях само да кажа:

– О, сигурно е много разочарована.

Детето ме погледна. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Но скоро започна да гледа другите деца и след две минути тичаше радостно с тях наоколо.

Дълбоката болка беше изживяна, от нея нищо не остана. Така тя направи място за други по-ведри чувства.

Тъжна есен. Плачеше не само небето, но и дърветата, разделяйки се с вече изгубилите цвета си листа.
А още по-тъжно е, когато знаеш, че любимият до теб умира, а ти оставаш сама.
Тя бе слаба женица. В нея бе заличен всеки полъх на жизненост и надежда. Очите ѝ плуваха в сълзи. В слаба струйка те се стичаха по сбръчканото ѝ лице.
52 години заедно, а сега той си отива ….. оставя я сама.
– Ник, как ще живея без теб? – изплака тя, седнала до леглото му.
Той се размърда под завивката, усмихна ѝ се окуражаващо и тихо прошепна:
– Вземи любовта, която имаш към мен и я разпростри върху околните …..

Космонавтите не могат да плачат като нас тук на Земята.
Отделящите се сълзи не текат надолу, а остават в очите, като малко топчета.
Като допълннение, те предизвикват неприятно парене и сълзите трябва да се премахват с ръка.
Оказва се, че плачът като един вид психологическо разтоварване е недостъпен за човек в безтегловност.