В живота на много хора съществуват огромни гробища на мечтите, стремежите и талантите. И ние често го посещаваме, скитаме около надгробните плочи, четем надписите и датите, въздъхваме и скришом избърсваме сълзите си.
В края на крайщата, вие не забравяте всяка своя мечта, нейната усмивка, нейните очи, образ …. С всяка една ти си погребал и частица от себе си.
Защо умират мечтите? Вина за това има нашата нерешителност, страх, мързел, те убиват мечтите ни още в зародиш. Отчаянието, отсъствието на смелост, упоритост, признаване и неуважение към другите, убиват вече започващата да се оформя мечта. Може би често си казваме: „Защо не направиш нещо полезно, а не тези глупости?“
Всичко това е част от разбирането ми за „обективна реалност“. Всеки от нас може убедително и красноречиво да обясни, на първо място на себе си, защо не е направил това или онова, въпреки че е искал друго. Ти си объркан? Защото знаеш, че нещо  е умряло и то няма да се върне. Въпроса е, какво си направил, за да продължи то да  живее?
Околните не са виновни. Ключът се крие в нас.
Въпросът не е стрували си да го започна, имам ли способност за него, това полага ли ми се? Въпросът е, какво направих, за да разбера това и колко далече съм готов да отида, за да се осъществи мечтата ми?
Поставянето на цели, е като началото на път, но колко пътища сме извървели до края? Не твърдя, че трябва да се вкопчваме във всяка авантюра, но може би е време желанието да избягваме неуспехите да наделее над мотивацията за достигане на успех.

В дните, когато беше наркодилар ако му се приискаше компютър, радиоуредба, касетофон, ……клиентите му щяха да му ги донесат в замяна на наркотик. Дори за това не беше нужно да излиза от къщи.

Но той се промени и всичко това остана в миналото му. Животът му сега съвсем не беше лек, защото нямаше много средства за да живее.

Веднъж негов приятел го попита:

– След като стана пастир, мислиш ли, че ще се справиш по-добре от преди?

Църквата му бе бедна и схлупена. Покрива капеше, а тук идваха само много бедни и нуждаещи се хора.

– Бях предназначен да работя с бедните, – кротко каза той.

Огледа рушащата се сграда и пое дълбоко въздух:

– Аз съм там където трябва да бъда.

– Какво имаш в предвид? – попита приятелят му.

– Аз бях лош човек. Нещата, които съм правил в живота си са ужасни. Нарушил съм всяка от Божите заповеди.

– Всяка ли?

– Да, всяка. Кражба, лъжесвидетелство, прелюбодейства, ……

– И убийстава ли? – вгледа се изненадано приятелят му в него.

– Никога не съм натискал спусъка, но бях замесен. Можех да спра нещата, преди да бъде взет живот, но не го направих.

Той смръщи вежди и наведе глава.

– Бизнесът в нашите среди беше безмилостен, същинско самоизяждане. Слабите ставаха жертва на силните. Много хора падаха убити и това ставаше всеки ден. Мразя човека, който бях преди. Бях безмилостен и жесток. Да, днес не съм какъв, но бях…..

Той въздъхна, а брадичката му се отпусна на гърдите

– Заслужавах ада, – каза с болка в гласа. – Нещата, които съм правил обясняват, защо Бог е прав. Той не може да бъде измамен. Каквото посееш това ще пожънеш. Не можеш да очакваш сладки плодове в живота си, когато си засадил горчиви, а аз толкова много горчиви съм засадил…..

Очите му се напълниха със сълзи.

– …..и не съм ожънал всичката тая жътва.

– Но сега, всичките добрини, които правиш….., – опита се да го ободри приятелят му.

– Не, – поклати глава той. – не можеш да си осигуриш път към небето само с добри дела. Това, което върша и продължавам да върша е да кажа на Господа: Знам, че поради Твоята милост и благодат, аз съм простен, с нищо не мога да изкупя безбройните лоши дела, които съм вършил.  Но сега искам остатъка от живота си да го живея за Теб и да изпълня волята Ти.

Очите му блестяха в настъпващия мрак, а погледът му бе насочен нагоре, към небето.

Да израстнеш в християнски дом е голямо благословение, но това не те прави християнин. Активното участие в младежка група, посещаването на християнско училище, старанието да бъдеш „много добър“, могат да спомогнат да станеш християнин, но това не е всичко.

Деси отново бе преживяла поредната раздяла с момче. тя не можеше да преодолее влечението си към момчетата и секса с тях, въпреки че ходеше на църква и участваше в мероприятията ѝ. След всяка приключила връзка тя се чувстваше излъгана и изоставена.

Вчера се опита да обясни на приятелката си какво се случва с нея. Докато разказваше за поредната раздяла, сълзите ѝ се стичаха по лицето. Явно болката беше много силна. Беше опитала всичко: четене на Библията, налагане на някакви граници при среща с момчета, …… и въпреки всичко се проваляше.

– Деси, – погледна я съчувствено приятелката ѝ и я докосна по рамото, – можеш ли да си представиш, някой да ръководи църква и да няма лична връзка с Бога? Предполагам, че случая при теб е от подобно естество.

Деси се разплака още по-силно. Сълзите ѝ се изливаха като истински потоп.

– Искаш ли да се помолим заедно, – предложи приятелката ѝ.

– Да. – смело каза Деси и избърса очите си.

Тя нямаше вече какво да губи.

И те се помолиха.

През годините различни хора бяха посявали семена в сърцето на Деси. но това беше момента на нейното спасение.

Сега, когато тя се довери на Христос и прехвърли контрола на живота си върху Него, Неговият Святи Дух ще ѝ даде сили да се пребори с изкушението и ще ѝ помогне да заживее богоугоден живот.

Росица беше възрастна жена. Не беше на легло, но трудно се движеше. Рядко някой я посещаваше. Но имаше и хора, които идваха при нея, макар че си ги поръчваше по телефона.

Днес Дима беше дошла при нея. Росица беше я повикала да ѝ направи косата, но преди това трябваше да я измие.

Росица беше навела глава над мивката, а Дима внимателно ѝ миеше косата.

– Достатъчно ли е, мила? – попита тя възрастната жена.

– О, да. Точно така исках. Сега се чувствам по-млада.

И двете жени се засмяха.

– Винаги, когато искам някой да ми направи косата, поръчвам да ми изпратят теб. Друг не искам. На друг не давам да ме пипа.

– Много мило, Роси, но и другите момичета работят добре, – смутено каза Дима.

– О, стига. Позволи ми да те похваля малко. Ти винаги намираш най-точните думи и изслушваш старческите ми приказки. Не разбираш ли, че не е само за фризирането на косата ми те викам?

Старата жена задържа издайническите съзлзи, които се прокрадваха в очите ѝ. Потупа с треперещата си ръка младата жена и ѝ каза:

– Благодаря ти, скъпа! Ти си неоценим дар за мен.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.