Добротата винаги почва с очите – начинът, по който гледаме света и до колко виждаме нуждите на другите хора.

Добрият самарянин видя състоянието на мъжа и сърцето му се изпълни със съжаление. Обърнете внимание, казва се, че той видя. Това е отправната точка.

Ако искаш да станеш добър, трябва да промениш начина, по който гледаш на света. Трябва да станеш по-чувствителен за нуждите на другите около теб.

Бързането е смърт за добротата. Когато се учиш да бъдеш добър човек, нещата се забавят. Ако нещо ви разсейва, ви е нужно време, за да бъдете мил.

Ако ви се налага да обиколите една страна, може да го направите със самолет, но така няма почти нищо да видите от нея. Вземете влак или кола, така ще имате възможност да забележите повече неща. Но ако желаете да откриете, колкото се може повече в едно пътешествие, тогава ходете пеша.

По-бавно се придвижваш, повече неща виждаш.

„Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другиго“.

Първата стъпка към доброта е да помолим Бог да ни даде духовен радар да бъде нащрек за хората около нас, които имат емоционални, духовни и физически нужди.

Може би сте се родили с този дар и автоматично усещате нуждите на хората около вас. Това не означава, е сте по-духовен от другите. Вие сте просто жичката, чрез която Бог проявява своята милост.

Човекът, който сади егоизъм, без да обръща внимание на нуждите на други – пренебрегват Бога и реколтата му са плевели.

Не винаги е лесно да се видят нуждите на други хора, особено когато имаме свои грижи и не сме достатъчно чувствителни към околните, но това не бива да ни обезсърчава. Просто трябва да се освободим от всичко, което ни пречи, за да виждаме по-ясно нещата.

Когато спасители от Виктория, Австралия, получили обаждане за ударено кенгуру от кола, веднага отишли на мястото на произшествието.

Безсърдечният шофьор успял да избяга, а самото животно за съжаление загинало. И когато спасителите вече мислели, че няма какво повече да направят там, Мелани Фрейзер забелязала малка ръчичка, която се подала от торбата на умрялото кенгуру.

Вътре се оказало съвсем малко телце, което по странен начин привлякло вниманието на хората, Мелани си казала:

– Колко страшно би станало, ако не бях забелязала малкото. То неминуемо щеше да бъде обречено на смърт.

Кенгурчето отвели в приюта, а после го предали на Кристина Гилмор, която се грижела за друго кенгурче останало без майка, което се казвало Нелсън.

Новият член на семейството нарекли Дейвън и Кристина се шегувала:

– Сега се чувствам като майка на две новородени синчета.

Въпреки, че Нелсън е по-голям от Дейвън, тяхната любяща „майка“ е уверена, че когато пораснат, добре ще се разбират.

Приятелю, не отивай във опасния свят, който ни заобикаля, без молитва. Вечер ти коленичиш, но вече ти се спи. С умората от тежкия ден се оправдаваш, претупваш молитвата и бързаш да се възползваш от сладкия покой.

Идва утрото. Закъсняваш. Утринния час за молитва пропускаш или набързо и без особено внимание се отнасяш към него.

Не бодърстваш в молитва. Пренебрегваш часовете за бдение. Нима за теб те са завинаги изгубени? Трябва да признаеш за съжаление, че това е така. Щом пренебрегваш молитвата, ще страдаш от това.

На пътя си ще срещнеш изкушения, а ти не си готов да се срещнеш с тях. Съвестта ти те осъжда и ти се отчуждаваш от Бога.

Не е изненадващо, че деня, в който не си могъл да преодолееш сънливостта, е бил пълен провал за теб.

Минутите за молитва, изпуснати заради мързел, не могат да се възстановят. Можем да се научим от опита си, повече да не повтаряме грешките си, но е невъзможно да върнем тази свежест и сила, които се съдържат в тези пропуснати минути.

Ако Божият Син е чувствал необходимост да става в зори, за да излива сърцето си пред Бога, колко повече е необходимо ние да се се срещаме с Този, който дарява всяко благо, всеки съвършен дар и Който е обещал да ни даде всичко необходимо за живота.

Ние никога не знаем, какво е черпил от молитвите си за Своя живот Господ Исус Христос, но знаем колко е безсилен животът, в който отсъства молитвата.

Мартин влезе в един ресторант с майка си. От един час той си мечтаеше за един хубав обяд.  Скоро към тях се присъедини и баща му.

Седнаха на една маса и сервитьорката донесе менюта. След няколко минути майката на Мартин го хвана за ръката и тримата тръгнаха да излизат от ресторанта.

– Мамо, защо си тръгнахме без да обядваме? – попита Мартин.

Майка му само мълчаливо му посочи една табела. Мартин все още не ходеше на училище и не знаеше да чете, за това попита плахо:

– А там какво пише?

– „Заведението не сервира на чернокожи“, – прочете набързо майката.

– Това не е правилно, – каза бащата. – Никога не бих се хранил в ресторант, в който се сервира само на определени хора.

Когато прочетоха горната история Младен и Радко се натъжиха.

– Ако днес расизма спрямо чернокожи е незаконна в нашата страна, това не означава, че той не съществува под други форми на дискриминация, – каза още по-печално Младен.

– Какво искаш да кажеш? – погледна го изненадан Радко.

Младен погледна приятеля си в очите и обясни:

– Всеки път, когато показваме различно отношение към определени хора, било заради облеклото им, техните доходи, националността или по друга някаква причина, ние проявяваме дискриминация към тях. Това е грях.

– Вярно е, че като християни, ние трябва да се ръководим от закона за любовта към ближните, – съгласи се Радко.

– За съжаление не спираме да разделяме хората по различни критерии, – добави с болка Младен.

– Чувах баща ми да казва, че това не е правилно. – каза Радко. – Нали всички сме равни пред Бога?

– Дори различните от нас хора са Божии деца.

– Нека Бог да ни помогне да гледаме и се отнасяме към хората така както Той го прави.

Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..