Ако имате деца, знаете, че те могат да бъдат смешни, затрудняващи ви в дадена ситуация, нежни и невероятно предизвикателни. И като деца на Бога, аз се чудя някога дали Той не чувства същото към нас.

Мартин и Лора заедно с двете си деца, тъй като нямаха на кого да ги оставят,  посетиха магазина за домакински уреди.

Когато пристигнаха Лора тръгна на една страна, а Мартин заедно с децата на друга.

Малко по- късно таткото забрави, че децата са с него и се зае да разгледа някои санитарни апарати. Хареса и бе готов да купи един от тях, но ….. чу предизвикателен смях и негодуващ мъжки глас.

Когато се обърна той се смая. Дъщеря му току що ставаше от нова тоалетната чиния, което бе представена в магазина, а малкият му син си сваляше панталоните готов да я заеме.

– Какво правите? – извика Мартин на децата. – Тази тоалетна чиния не може да се използва.

– Защо? – изненадано подскочиха децата.

– Защото не е поставена в тоалетна, – поясни Мартин. – Тя е изложена за купуване.

Децата започнаха да оглеждат тоалетната чиния и не разбирайки какво ѝ липсва, вдигнаха изумени очи към баща си.

Белята бе вече сторена. Той се извини на продавача в този сектор, грабна децата и бързо се отправи да потърси жена си. Когато се срещнаха, той ѝ разказа за случилото се.

До вкъщи и двамата се превиваха от смях.

Следващия път, когато посетиха магазина, тоалетните чинии бяха затворени и залепени с дебело и тъмно тиксо.

Таньо и Светльо се бяха отново събрали заедно. Учеха в различни градове и редките почивки, които имаха, им даваха възможност отново да се съберат.

Времето бе хубаво и двамата излязоха на разходка.

Таньо учеше в столицата и се бе нагледал на какво ли не. Там той бе свидетел на много несправедливости, а и новините, които слушаше за военни действия и гонения на християни в някои страни помрачаваха мислите му и допринасяха за тъгата му.

– Сърцето ми скърби за хората по целия свят, които са преследвани, особено заради вярата си, – каза Таньо с много болка.

– А какво ще кажеш за тези над чийто глави летят снаряди или тези, които са напуснали домовете си, защото са се страхували за живота си? – попита Светльо.

– Мъчно ми е за хората, които се отнасят към живота с отчаяние и песимизъм. Такива се чувстват  нещастни и нямат радост в живота, – добави Таньо.

– Такова състояние може да доведе всеки до ямата на унинието, – отсече Светльо. – И не може да бъде по друг начин, защото светът се е превърнал в тъмнина.

– Но винаги има надежда, – обнадежден заяви Таньо, – защото Исус е светлина. Тази Светлина свети в тъмнината и мрака не може да я преодолее.

– Омразата не може да се замести с ненавист, само любовта може да промени нещата, – категорично подчерта Светльо.

– Тогава какво можем да направим? – попита Таньо.

– Нека се молим непрестанно за светлина и любов, чрез които бихме преодолели  тъмнината, – предложи изход Светльо.

– Ние живеем с надежда, защото имаме Исус, – наблегна Таньо.

– Молитвата ни за тази ситуация нека да бъде: „Господи, молим се Твоята светлина и любов да тържествуват в този свят на отчаяние, болка и нищета“.

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Вече се стъмваше по-рано. Денят  намаляваше, това уязвимо се усещаше, но това не пречеше на дядо Богомил да се събира с внука си Минко и двамата да беседват на различни теми.

Този старец беше пътешествал из целия сват и бе видял много неща. А внукът му бе жаден да чуе за далечни страни, странни обичаи и невероятни явления.

И така тази вечер дядо Богомил започна разказа си:

– Едно от любимите ми места е горичка, намираща се край река. Това е едно спокойно място и има много дървета. Те преживяват зимата и празнуват лятото. И всичките са изкривени или наведени. Там няма идеални дървета.

– Какво толкова ти харесва в тези дървета? – попита Минко.

– Въпреки че са такива, те осигуряват идеално място, в което се чувстваш спокоен, – каза старецът вдъхновено.

– Защо ми разказваш всичко това? – Минко знаеше, че дядо му току така не му разказва едно или друго.

– Човечеството е като тази горичка от дървета. Въпреки че се опитваме да стоим изправени, никой от нас не успява. Всички се изгърбваме и навеждаме. Ние сме колекция от наведени и огънати дървета. И това е добро.

– Че какво му е доброто?

– Има красота в нашето огъване. Така че наслади се на обществото на огънатите дървета.

– И как да го направя?

– Отрежи от хората отпуснатостта им. Намали количеството любими мазоли. Бъди търпелив със всеки и домашните му любимци.

– Аха, – каза Минко, но почти нищо не разбра.

– Светът, с всичките му странни хора, е прекрасно място за живеене. И колкото по-рано успеем да намерим красотата в людете, толкова по-щастливи ще бъдем.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.