Какво е мълва и какво е истина?
Мълвата за истината е голяма злина. Тя е като тинята във водата, която след време
превръща дълбокото езеро в плитка локва.
В живота винаги става така.
Всяка мисъл, родена за благото на хората, постигната в прозрение и страдания, но подета от мълвата и предавана от уста на уста, се превръща в злина както за самата себе си, така и за истината.
Бих искала да подчертая, че тези измислиците, на които вярваме, често се оказват мълва, а истината обикновено е друга.

– Ах, любов! Мечтая да бъда като теб! – възхищавайки се повтаряла влюбчивостта. – Ти си много по-силна от мен.
– А знаеш ли в какво е моята сила? – попитала любовта.
– Ти си много необходима на хората.
– Не, не за това, моя мила, – въздъхнала любовта и погалила влюбчивостта.
– Аз умея да прощавам и това ме прави толкова необходима.
– Нима можеш да простиш една лъжа?
– Разбира се, защото лъжата  се появява при безизходица, осъзнаване на собствената вина или от нежелание да се причини болка.
– Аз не мисля така. Има си просто хора, които не могат да не лъжат.
– Да но тези хора, нямат нищо общо с мен, защото не могат да обичат.
– А какво можеш още да простиш?
– Мога да простя гнева, защото е краткотраен. Грубостта, защото нейна спътница е огорчението, а то не може да се предвиди и контролира.
– Друго?
– Мога да простя обидата, по-голямата сестра на огорчението, защото те следват една след друга. Мога да простя разочарованието, защото след него идва страданието, а страданието пречиства…
– Ти наистина си невероятна. Можеш да простиш на всички всичко, а аз при първото изпитание гасна, като догаряща кибритена клечка.
– Тук не си права. Никой не може да прощава всичко и на всеки, даже и любовта.
– Но до сега ми говореше съвсем друго!
– Не това, което казах е вярно. Аз мога да прощавам и прощавам безкрайно. Но има на света, нещо което възпира даже любовта. То убива чувствата, разрушава душата, води до мъка и унищожение. Причинява такава болка, че никакво чудо не може да я премахне. Отравя живота на околните и ги прави да се затварят в себе си. То ранява. От него боли повече, от колкото от лъжата, гнява и обидата. Запомни, мила, няма по-страшно нещо от равнодушието. За него няма лекарство….

Веднъж дошъл един човек при Соломон и му казал:
– Помогни ми, царю! Моят син трябва да направи избор между две жени, а аз не мога да гледам страданието му.
Царят погледнал към небето и казал:
– Изборът не е това, което избираме, а това, от което ние се отказваме.
Царят го попитал още:
– С какво изкарваш прехраната си?
Мъжът отговорил:
– Аз съм зидар. Така реши баща ми.
Тогава Соломон му казал:
– Баща ти не е решил така. Той е решил: „Не е ли по-добре моя син да иде да учи за дърводелец? Дали няма способности да стане рибар?“ – и царят продължил. – Всеки път, когато избираш едно, ти се отказваш от всичко останало. Не ние дадено много време, за да усвоим всички умения, да вкусим всички плодове и да познаем всички жени.
И след кратка пауза добавил:
– Опирай се всякога на правилото, винаги да знаеш от какво се отказваш. Това ще те предпази от безполезни мечтания и излишни разочарования. Винаги помни това и животът ти ще бъде чист и пълен с истина.
Мъжът се поклонил и излязъл. Соломон го проследил с поглед и прошепнал:
– Но знай, че избор не съществува.

Хората в топлите страни край домовете си садят палми. Това са доста издържливи и вековни дървета. Силните зимни валежи не ги охлаждат, а горещото слънце не ги суши. Те остават красиви във всяко време на годината, запазвайки си листната маса. Постоянно зелени те вечно са окичени с растящи плодове.
По стар обичай, хората връзват към върховете на палмите камъни и корените им неимоверно бързо нарастват. Това, според обясненията на местните, ставало, защото така „натовареното“ дърво пускало корените си по-дълбоко в земята и укрепвало по-добре ствола си.
Погледнете, нима в живота ни не се случва така? Какво става, когато дойдат до нас скърби и страдания? В страданията се изгражда сила, която твори изумруд от глина и елмаз от въглища. Промяната не е само в нас, тя действа и на околните. Всяка болка и мъка ни подготвят към встъпването на голямата арена на живота.
Трудно се понасят ударите от хората, без да се обидиш. Трудно е да страдаш незаслужено и да не изпитваш огорчение. Почти невъзможно е да съхраниш любовта в сърцето си, когато от всички страни те нападат злоба, неблагодарност, неразбиране, презрение, мъка и оскърбление.
Тези несправедливости могат да дойдат върху теб, не за друго, а да те изградят и утвърдят в живота, не със злоба и желание за мъст, а с растяща любов към хората и желание да им помагаш.
Така както слънцето не е достатъчно за развитието на плода, така радостта и щастието не са достатъчни, за да се изгради човешкия характер.
Тук на земята в школата на страданието израства нашата любов, милосърдие, съпричастност. Този, който не е изпитал болка и мъка завинаги си остава дете.
Таланта зрее в тишина, а характера се закалява в бурите на живота.