В селото бяха останали малко хора. По-младите отидоха в града или заминаха в чужбина. Старите хора обработваха градинките си или се препичаха по пейките на слънце.

Годишнина ли бе, юбилей ли бе, не се разбра, но бай Йордан бе събрал своите си и празнуваше.

Извадиха дванадесетте стола, които стопанинът бе купил още в младостта си. Тогава му бе харесала изработката им и му се дощя да ги има, така се снабди с тях.

И ето сега на празника дойде и техния ред. Когато ги извадиха погледите на хората бяха привлечени от три стола, те бяха от колекцията, но не приличаха на никой от останалите.

Единият изглеждаше стар и изхабен. Бе по-дребен от другите. Ръбовете му бяха протрити, сякаш бе слугувал стотина години.

Вторият от столовете извисяваше ръст над другите, той имаше голямо сходство с останалите, но се усещаше как се големееше между братята си.

Третият бе като останалите столове, но в него имаше блясък и допълнителна красота. Сякаш някой допълнително го бе обработил и изправил ръбовете му. Цвета му бе по-свеж от този на другите, може би защото бяха покрити с прахуляк, кой знае?!

– Бре да му се не види, – зацъка с език бай Йордан, – когато ги купувах всичките бяха еднакви, нямаха никаква разлика помежду си. Какво е станало с тях?

– Ех, да беше жива баба Марга, тя щеше да ни обясни тази промяна, – обади се леля Денка.

– Тя бе мъдра жена, – добави Стоян, един от синовете на Йордан, – от всичко отбираше.

– Най-заплетените и невероятни случаи разумяваше, – обади се дядо Дечко.

Докато се чудеха изведнъж пред тях изникна възрастна жена, цялата облечена в черно.

– Какво ви притеснява добри хора? – попита тя.

Те и посочиха трите различаващи се стола.

Жената изгледа столовете и каза тихо, но властно:

– Аз останах! Аз тръгнах! Аз се промених!

Хората наведоха глави и започнаха да разсъждават върху казаното. Всеки от тях по един или друг начин свързваше своето битие с тези думи.

По едно време се размърдаха и се обърнаха към жената, за да ѝ благодарят за мъдростта, но нея вече я нямаше.

Днес едни са цинично безгрижни, а други яростно обвиняващи. За много хора няма значение каква е властта и от кого ще се упражнява тя.

В кръчмата обикновено  беше шумно, но днес само една – две маси бяха заети.

Бай Матьо, отскоро си бе оправил положението. Причисляваха го към „много имащите“. Днес той седеше на една маса с Трифон и  двамата бистриха политиката.

– Държавата ни ей тъй ще си погине, – отбеляза загрижено бай Матьо.

– Като свърши голяма работа, – с безразличие откликна Трифон, – Какво толкова? Който и да дойде и на него ще плащам данъците си.

– Знаеш ли приказката за кьоравия стопанин? – тупна с длан по коляното си бай Матьо и се засмя.

– Не се сещам за тая, – почеса се по главата Трифон. – Я ми я кажи.

Бай Матьо се настани по-удобно на стола и започна да разказва:

– Един човек кьорав с едното око си закупил нива. Отишъл да я види. Турил ръце на кръста и попитал нивата: „Познаваш ли кой е сега господарят ти?“ “ Как да го не зная? – отговорила нивата. – Ти си 120-я стопанин и отгоре на всичко си с едно око“.

– Е, нищо не разбрах, – повдигна рамене и изкриви устата си Трифон.

– Ти си млад човек, – започна да го наставлява бай Матьо, – учи се да слушаш и разумяваш.

– Добре де, какво искаш да ми кажеш? – попита Трифон.

– Земята господар няма, – наблегна бай Матьо. – Днес е моя, утре може да е и твоя. Та, който я притежава, той взима всичко от нея.

– Е, па …., – Трифон нахлупи каскета си и стана да си върви.

“ Такъв ли е народът ни? – помисли си бай Матьо като гледаше след младия мъж, който напускаше кръчмата. – Нима трябва да се примирява с всичко, което дойде на главата му. Ей го, на тоя изобщо му не пука, кой ще го ограбва и изтребва“.

Павел Стълпов имаше своя фирма и тя не бе малка. В нея работеха около пет хиляди човека. Ежедневието на Павел бе постоянно натоварено.

На раменете му тежеше не само организацията на голямото му предприятие, но и  продажбите на изработеното. Той имаше помощници за това, но предпочиташе за всичко да е осведомен.

Един ден Павел падна и си удари лошо крака. Първоначално понасяше геройски болката , но страданието му стана нетърпимо.

Нареди на помощниците си какво трябва да правят и хукна да търси доктор. Той рядко ходеше на лекар, за това не знаеше къде точно да отиде.

Изведнъж се плесна по челото и извика:

– Разбира се, че при Петров. Само Стоянчо ще ми свърши работа. Все пак с него едно време бяхме съученици.

Окрилен от тази надежда, Павел се запъти към кабинета на Петров.

Няма да ви разказвам през какво премина, за да влезе без предварително записан час при съученика си, но все пак успя.

Седнал на стола Стълпов погледна с очакване Петров и бързо му съобщи:

– Разбери нямаше толкова да препирам ако не ме чакаше много работа.  Моля те, Стояне, оправи  този крак ако може малко по-бързо. Просто нямам време. Чакат ме неотложни дела.

– И преди в училище си беше такъв нетърпелив. Ще направя каквото мога, но доколкото знам работите се вършат не с краката, а ….. с главата, – усмихна се Стоян. – От край време търсят хора, които не тичат напразно, а мислят разумно и трезво.

Вероника отново закъсняваше. Вместо да се облече бързо и да тръгне, още стоеше пред компютъра и напористо викаше:

– Хайде давай по-бързо, че закъснявам вече ….. Няма да се оставя да ме победиш.

Играта не се забърза, затова Вероника силно пухтеше и нервничеше още повече.

След няколко минути, тя остави мишката и въздъхна с облекчение:

– Най-после, …., сега мога да се сейфна.

Момичето погледна часовника и изтръпна. Набързо облече дрехите, които майка ѝ още сутринта, преди да иде на работа, бе приготвила на стола. Нахлузи в движение обувките си и тръшна силно външната врата.

Затича се. Усещаше как сърцето ѝ лудо бие, но какво да прави, закъсняваше?!

Докато тичаше Вероника се молеше:

– Господи, помогни ми, закъснявам. Трябва да успея. Знам, че трябваше по-рано да стана от играта, но не можех да я зарежа по средата. Моля те помогни ми ……

Докато тичаше, на няколко пъти падна, но се изправяше бързо, поотупваше си и продължаваше да бяга. Блъсна една баба и вместо да ѝ се извини изкрещя:

– Ти пък къде се вреш!

Затича се отново. Този път се спъна сериозно и обели коляно. Вероника се вбеси и измърмори недоволно:

– Господи, помолих Те, да ми помогнеш, защото закъснявам, ….., но бъди по-внимателен, не ме тласкай толкова силно.

Вероника погледна нараненото си коляно, изохка, но бързо се изправи и пак хукна.

Имаше семеен празник у Петрови не се събираха много хора. И днес не бе по-различно.

По време на тържеството, някой спомена за Божествената намеса в живота на всеки човек. Присъстващите един по един започнаха да свидетелстват за чудесата, които Бог бе направил за тях.

Но не всички бяха на едно мнение относно Господа. На тази среща присъстваше и доктор Стоянов, уважаван специалист в професията, който бе помогнал на много хора да възстановят здравето си.

Той слушаше какво говорят другите с досада, накрая не издържа и измърмори под носа си:

– Набожни брътвежи – и нервно се поклати на стола си.

Останалите притихнаха. Докторът потупа самодоволно корема си и каза:

– Това тук е моя бог. Него виждам, на него служа и се чувствам много добре. Всичко останало са глупости. Какви са тия приказки от вас?

След тези думи  настъпи тягостна тишина. Някои от гостите се възмутиха и си тръгнаха.

– Бог няма да остави така тези думи, – каза дребен мъж, който последва множеството навън.

Минаха няколко седмици и се чу, че докторът се е разболял.

– Яденето и пиенето вече не са му така вкусни, – сподели един комшия на Петрови.

– Видях го вчера, – отбеляза леля Мара, която живееше в същия вход. – Много е отслабнал.

– Чух го да се оплаква, че стомахът му започнал да отказва всякаква храна, – добави студентът, който живееше на третия етаж.

След месец се говореше усилено:

– Докторът има рак на стомаха.

Стоянов почина в страшни мъки.

Бог не винаги отговаря за безсъвестните думи на грешните човеци. Но ще дойде и Съдът, тогава с какво ще оправдаете своите грехове? Може ли някой да избегне справедливата присъда на Бога?