Денят бе хубав. От толкова време слънцето не се бе показвало, но сега разсипваше щедро от топлината си и осветяваше ярко всичко наоколо.

Жеко стоеше навън със своите две кучета Рош и Пепо. Поради лошото поведение на Пепо, той бе привързан на каишка.

Рош спокойно стоеше през цялото време от едната страна на Жеко. То бе много добро куче, а Пепо постоянно изпитваше търпението на своя стопанин.

Е, Жеко е имал и по-добри дни с него, но днес той постоянно се дърпаше и обтягаше каишката около врата си. Въпреки желанието му да се отдалечи, кожената ивица обиколила шията му го ограничаваше.

Наблюдавайки кучетата си, Жеко се замисли:

– Не сме ли и ние така? – каза си той. – Понякога сме като тези животни и децата, които постоянно тестват границите поставени от родителите и приятелите им. Като тинейджъри се опитваме да станем независими, а когато станем по-големи ограниченията за нас се поставят от работодателите ни.

Жеко се почеса по главата, загледа се към близката гора обгръщаща близкия хълм и продължи с разсъжденията си на глас:

– Колко далеко можем да се дърпаме и настояваме на своето? Хубавото е, че Бог не ни е поставил каишка, за да ни държи в Своята воля. Той ни е дал право да избираме. Но с този избор не отиваме ли много далече? Прекалено много грехове от наша страна изтриват в съзнанието ни границата между правилно и неправилно. Какво всъщност Той е направил с нас?

Жеко крачеше с кучетата си и весело си подсвиркваше. Хубавият ден подхранваше доброто му самочувствие.

– Бог ни е отпуснал по-дълъг повод, – засмя се Жеко, – за да ни върне обратно, като ни помогне да преодолеем срутилите се върху нас неприятности и да ни даде правилия начин на живот. Колко е хубаво, че Исус ни замести, изтърпявайки наказанието – смърт, което ни се полагаше за греховете ни, за да живеем един пълноценен живот изпълнен с Неговата любов.

Пепо подръпна нервно каишката си, след като нещо изшумоля в близкия храст край пътя, но това не спря разсъжденията на Жеко.

– Нека изчислим какъв е резултата от следването на Бога. Тази стойност е вече изплатена, като прибавим и нашата цена, получаваме живот, който дори не можем да си представим. Непрекъснато се изпитват границите поставени от ежедневието ни, но това не важи за Божията любов, защото Тя няма граници. Само заради Нея си заслужава да Го следваме и да не се отклоняваме от волята Му.

По пътеката вървяха човек и две кучета. Всяко от животните кротко пристъпяше край стопанина си.

Пепо сякаш прозря разсъжденията на Жеко и без да се дърпа вече, мирно и с удоволствие следваше, макар и на каишка, господаря си.

Вън бе студено, но в заведението се бе развихрила разгорещена дискусия. Млади и средни на възраст мъже оспорваха гледните точки и разбирания на другите. Спорът се водеше на висок глас и всеки минаващ можеше да чуе за какво спорят тези мъже.

– Преживяхме социализмът, който щеше да прерасне в комунизъм, но се оказа, че това е само една химера.

– Нима капитализмът или днешната „демокрация“ са нещо по-добро?

– Тогава коя е най-добрата икономическа система за човечеството?

– Това е индивидуалното и „свободно предприемачество“.

– А защо не общество, което се опитва да ограничи неравенството?

В заведението влезе старец. Той огледа спорещите, усмихна се и каза:

– Какво ще кажете за система, в която ако имате пари и дадете в заем на някой беден, да не  му налагате лихва.

– Как така без лихва? Тогава къде отива печалбата?

– А ако всички дългове на гражданите се анулират на всеки седем години? – попита старецът.

– И да се отърват без последствия? Не е честно!

– Или на всеки 50 години повечето от недвижимите имоти да се връщат на първоначалните собственици, – предложи възрастния човек.

– Как така, ще им се връщат? Къде е тук справедливостта?

Старецът се засмя:

– А какво ще кажете ако всички, които печелят добре поддържат чужденците, сираците и вдовиците и разделят продуктите, които имат с тях.

– Няма ли да им е много? Нали държавата им дава помощи.

Мъжете гледаха ожесточено старецът, но той не се вълнуваше много от това и премина към следващото си предложение:

– От крадците да изискат да платят 4-5 пъти стойността на това, което са откраднали.

– Няма ли да е много жестоко?

– Старче, имаш ли още абсурдни предложения?

– Да, – каза кротко възрастния човек, – Бедните и богатите да са равни пред закона.

– Каква е тази абсурдна система?

– Това не е капитализъм или социализъм, а визия за напълно различен свят. Идеите, които ви предложих идват от Тората, която предлага радикално различен начин на живот за човешките същества в обществото, – заключи старецът.

– Тората е закон, – намеси се една от сервитьорките, – но има нещо повече от това. За да го разбере човек, трябва да осъзнае какво Исус Христос е направил за всички нас.

Мъжете я изгледаха враждебно, но вече нямаха желания да спорят и се разотидоха.

Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.

Фирмата бе доста популярна. Беше взела надмощие и на пазара. Печалбите ѝ за една година бяха милиарди. Собственикът на фирмата Радостин Добрев се ползваше с голямо доверие. Хората го уважаваха, най-много заради честността му.

Веднъж допусната грешка във фирмата доведе до загуба на два милиона долара. Медиите се надпреварваха да отразяват по всякакъв начин този провал.

Служителите на фирмата избягваха да се поглеждат. Бе секнал и всякакъв разговор. Всички трепереха.

– Кого ще уволнят сега?

– Кой ще опере пешкира?

Светослав Първанов бе извикан при шефа. Останалите си отдъхнаха и се зарадваха, защото бяха се отървали. Всички предполагаха, че Първанов е нарочената жертва за поражението.

– Божичко, – прошепна една колежка след него, – та той има три деца и болна жена, точно него ли намери да маха?!

Пребледнял Светослав влезе в кабинета на Добрев, който в това време пишеше нещо.

– А, Първанов, седнете, – покани го шефа. – Свършвам и ще поговорим.

Първанов седна на края на стола и застина като статуя.

– Мисля, че вече сте чули за нашата загуба? – каза спокойно Добрев, след като привърши. – Много мислех върху това. И преди да поговоря с теб, за да обсъдим този въпрос, си нахвърлих няколко бележки.

И Добрев подаде един лист на Светослав. На него пишеше: „Точки в полза на г-н Първанов…“

В дълъг списък следваха последователно достойнствата на Светослав. Бяха описани и три отделни случаи, при които Първанов бе предложил правилно решение, което бе помогнало на фирмата да спечели не малка сума. Доходите от тези решения надминаваше многократно стойността на допуснатата грешка сега.

Светослав погледна недоумяващо шефа си и се приготви да чуе присъдата му:

– Като взех в предвид тези три предложения, които сте дали преди, реших да не ви съдя за сегашната грешка, а по-скоро да ви поощря. Глупаво би било от моя страна да загубя такъв ценен кадър.

Двамата се засмяха и си подадоха ръце.

Случилото се въодушеви много Първанов и в последствие, той допринесе много за фирмата. Това беше много важен урок не само за Светослав, но и за всички служители във фирмата.

Хора сме и грешим. Затова ако някой не успява, не изсипвайте поток от гневни думи върху него, а вижте, каква прекрасна възможност ви се открива, за да го насърчите.

Денят предаваше властта на нощта. В стаята стана тъмно, но Велин продължаваше да седи на стола без да обръща внимание на това. Той бе напрегнат. Нещо сериозно го измъчваше.

В стаята шумно влезе Деси, светна лампата и като видя угрижения си брат попита:

– Ти какво правиш на тъмно? Какво си оклюмал?

– Искам да подаря най-хубавият подарък на Рожденика. И се чудя, какво би Му харесало най-много?

– Кой има рожден ден? – попита Деси и разтърси глава, искайки да си припомни.

Велин се усмихна:

– Наближава Рождество…

– А това ли? – възкликна не много въодушевено Деси. – Той си има всичко. Какво можеш да Му подариш?

– Искам с нещо да го зарадвам, – въздъхна Велин, – но не зная с какво.

– Ако е нещо сантиментално, може да изглежда незначително и безсмислено, – започна да разсъждава Деси на глас. – Да кажем, че е нещо практично, но и тогава не знаеш дали ще покриеш стандартите му за качество. Обикновено се дават пари, рожденикът сам да си избере подаръка, но в случая ми изглежда неестествено.

– Това е човешко съобразяване, – недоволно реагира Велин, – суетно, егоистично, пресметнато в цифри, бюджет или някаква благодарност. Такъв начин на подаряване е свързан с мисълта: Какво ще си помисли рожденикът или останалите гости?

– Не знам, – призна безизходното положение Деси.

– Спомняш ли си история с бедната вдовица в храма и двете лепти, – попита Велин, – които пуска в съкровищницата на храма? Тази жена постъпи странно според човешката логика. Защо ѝ е необходимо да дава на Бога всичко свое, което на практика е абсолютно нищожно?

– Вярно, – замисли се Деси, – тези монети няма да свършат никаква работа за нея самата, камо ли на Бога. Тогава защо Христос забелязва точно нея и я даде за пример на учениците Си?

Велин бе осенен от неочаквана мисъл. Той вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и въодушевено каза:

– Защото тази вдовица си ти, аз и всички останали хора, които сме поканени на голямото празненство за рождения ден на най-добрия ни Приятел.

– Тогава какви варианти ни остават? – попита озадачено Деси.

– Ако сме горди, няма да отидем, защото ще си кажем, че нашият подарък е жалък и тогава всички ще видят колко не можем, не знаем, нямаме или не сме.

– Аз бих постъпила така, ако смятам, че подаръкът ми не струва и другите ще ми се смеят, – изказа мнението си Деси. – Но какво в действителност трябва да направим?

– Другият вариант е да отидем смирено с двете лепти и да ги пуснем в ръката на Рожденика. Той няма нужда от тях. За Него не е важна стойността на твоя подарък. Това, което ще зарадва Рожденика, е покорност дори в малкото или в това, което ти си мислиш, че е малко.

Деси гледаше брат си и още не можеше окончателно да реши, какво да подари на Рожденика.

– Господ Исус Христос иска да използваме двете лепти на това Рождество. Независимо колко незначителни се чувстваме, трябва да използваме това, което имаме в джоба си, в ума си, в ръцете си, в дома си, за да зарадваме някого заради Исус на това Рождество. За да зарадваме Рожденика, ни трябва само едно – готово за това сърце, – заключи тържествено Велин.