Група рибари разказваха своите истории за удачен улов на големи риби, но имаше и други , в които …

Такава разказа Тома. Той тъкмо обясняваше с широк жест как голямата риба се е изплъзнала от ръцете му, когато минаващия покрай него сервитьор получи удар по подноса, който носеше.

Храната излетя мълниеносно към стената и остави грозно жълтеникаво кафяво петно на нея.

Когато собственикът на заведението видя поразията въздъхна тежко:

– Сега цялата стена трябва да пребоядисам.

– Не, – възкликна Тома, – разрешете ми да ви помогна, но по свой начин.

Собственикът вдигна рамене, за него нямаше вече никакво значение, белята бе станала и стената трябваше да се очисти.

Тома извади от торбата си четка и кутия с бои. И започна бързо и трескаво да работи.

На мястото на грозното петно се появи красив елен с големи рога.

Тома се оказа не само рибар, но и художник, който отразяваше дивата природа в своите картини.

Така грешката му се превърна в прекрасна картина.

– Това направо е шедьовър, – възкликнаха мнозина от компанията.

Бог прави същото. Използвайки грозните грешки в живота ни Той създава изключителни шедьоври от нас.

Николай бе много притеснен. Не намираше изход в ситуацията, в която бе изпаднал.

– Нали се молих?! Нима Бог не ме чува? – Николай удряше с юмруци по стената.

Крачеше ежедневно нервно из стаята, търсейки начин да ускори нещата.

Заплашваше, договаряше се, манипулираше…..

Обърна се за съвет към лекар, адвокат, психолог, …

Но в крайна сметка бе напълно изтощен.

Имаше чувството, че е на предела на силите си.

– Защо? Поради каква причина Бог забавя отговора Си? – отчаян Николай попита приятеля си Тихомир.

– Понякога Бог чака да изчерпим всеки друг начин за помощ, – кротко обясни Тихомир.

– Защо така постъпва? – яростно изрева Никола.

– За да осъзнаем без всякакво съмнение, че сме напълно безпомощни без Него, – усмихна се благо Тихомир.

Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Малкият хамстер наблюдаваше как колона от мравки леко се извиваше от стената и продължаваше смело към шкафа.

– Ха – ха – ха, – заливаше се от смях хамстерът. – Ох, вие малки нещастници. Трудите се непрекъснато, а събирате съвсем малко.

– Не се заяждай с нас, – каза водачът на колоната мравки.

– Сериозно говоря, – хамстерът повдигна няколко кренвирша, които му бяха дали преди малко. – Вижте какви са моите запаси.

– Ако трупаме повече запаси, както ти предлагаш, – обади се една от мравките в средата на колоната, – знаеш ли какво ни се случва?

– Какво? – ококори очи хамстерът.

– Хората разбиват складовете ни, – с болка каза същата мравка, – смитат с метла събраното от нас. И това не е всичко. Видят ли някои от нас, мачкат ни с краката си.

– О, – възкликна хамстерът, – но защо?

– Така всеки плаща с живота си за хищническата си алчност, – отговори една стара мравка, която вървеше в края на колоната.

Хамстерът тъжно погледна мравките, а после и кренвиршите, които бе прегърнал с лапите си.

– Вземете, – състрадателно протегна едно парче от „запасите“ малкият гризач. – Не съм алчен, нито желая да ви изтребвам.

Здравей!

Как си?

Бих искал да си поговоря с теб, но ти нямаш достатъчно време за мен, за това ти пиша.

Вчера бях при теб и чаках кога ще се събудиш, за да ти дам увереност в нещата, които ще вършиш днес, така че този ден да бъде щастлив за теб.

Но ти се обърна към стената и измърмори:

– Още няколко минути само …..

Аз зачаках , не бързах.

След това ти стана уми се и се облече. Когато поглъщаше закуската видях задоволство в очите ти, тя бе от Мен.

Погледа ти бе отчаян и Аз разбрах, че не всичко с теб е наред.

Опитах се да те утеша, но увлечен в суматохата на деня, ти не Ми обърна внимание, не пожела да разговаряш с Мен.

На обяд забелязах тежката ти въздишка. Очаквах да кажеш нещо, да споделиш, за да ти помогна да решиш проблема си, но някаква мисъл те отнесе нанякъде. И ти остана глух и ням.

Когато получи скръбната вест и сълзите ти рукнаха неудържимо по лицето ти, исках да ти ги изтрия, но ти не ми позволи.

За да те отвлека от горчивите мисли със слънце те огрях изобилно. Дъга прокарах по небето и птиците запяха за теб, но ти не Ме заговори.

Вечерта се прибра. Хапна набързо и веднага включи телевизора.

Новините, програмите и филма те отнесоха далеч от Мен.

Преваляше нощта, но ти не откъсваш поглед от големия екран.

Преуморен разтърка очи и си легна.

За миг някаква мисъл за Мен пробяга в глава ти, но сънят те завладя моментално.

Аз пак ще дойда сутринта, за да благословя деня ти.

Всичко това ти написах, не за да те упреквам или да ти причиня болка. Исках само да ти помогна в работата и да ти дам съвети, за да усетиш и осъзнаеш любов Ми към теб.

Аз Съм непрекъснато до теб. Разбери, с Мен ще ти бъде много по-леко.

С любов: Твой Спасител Исус Христос.