Апартамент в покрайнините на града. Стопанинът на този дом работеше до късно. Жена му по цял ден бе на крака, ходеше до магазина, переше, готвеше, чистеше или отиваше нанякъде.
В апартамента често оставаше сама шестгодишната Зоя. За това узнаха месната банда, която обикаляше домовете и ги ограбваше.
Така Минчо и Слави решиха да ограбят и този дом. Тъй като знаеха, че възрастни по това време ги няма, те се подготвиха зле за предстоящата акция.
Улучиха точно момента, когато жената излезе да пазарува в магазина. Преди да разбият вратата крадците, решиха да звъннат, просто за проверка.
От вътре се обади малко тънко гласче на дете:
– Кой е там?
– Пощальона е, някой от по-големите в къщи ли е? – попита Минчо.
– Не, няма ги. Тук сме само аз и Боби, – отговори съвсем спокойно Зоя.
– Ясно, – подсвирна Слави, – а на колко години сте с Боби?
– Аз съм на шест, а Боби скоро навърши три години.
Доволни престъпниците се заеха с бравата на вратата. Минчо имаше доста „сръчни“ ръце. Той бързо приключи работата си с бравата и двамата крадците нахлуха в апартамента.
От тъмния коридор към Слави се насочи голямо туловище. Събори го на пода и го хвана със зъбите си за шията.
Слави замръзна в ужас. Едра немска овчарка бе повалила на пода партньора му и здраво, но не силно го бе захапала за врата.
Боби се оказа едро куче, за съществуването, на което крадците не знаеха.
Зоя извика на кучето:
– Охранявай!
И Боби легна в коридора, то вече бе обезвредило единият от неканените гости. Ако Минчо леко мръднеше, зъбите на кучето щяха да се впият във врата му. Слави стоеше като статуя. Той беше нито жив, нито мъртъв.
Така ги завари майката на Зоя. Тя бързо звънна в полицията.
Слави и Минчо от страх не смееха да мръднат, така останаха до идването на полицаите, които им сложиха белезници на ръцете и ги отведоха.
