Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Даниел посети Атина. Той имаше възможност да се разходи из древната Агора. Това е пазарът, където различни философи са преподавали, а хората са се покланяли на избраните си богове.

– О, – възкликна Даниел, – тук има олтар на Аполон и Зевс.

– Всичките са в сянката на Акропола, където някога е стояла статуя на богинята Атина, – уточни приятелят му Мишо, с когото бяха предприели това пътешествие.

Даниел се замисли, а после добави:

– Днес може да не се кланяме на Аполон или Зевс, но хората са не по-малко религиозни.

– В какъв смисъл религиозни? – попита Мишо. – Людете изобщо не се интересуват от богове и религии с малко изключения.

Даниел се усмихна:

– Например, има покланящи се на парите и вещите …

– Тогава никога няма да имат достатъчно, – бързо добави Мишо.

– Ако се прекланят пред тялото и красотата си …., – продължи Даниел.

– Винаги ще се чувстват грозни, – допълни Мишо.

– Дори се прекланят пред интелекта, – плесна с ръце Даниел.

– В крайна сметка ще се чувстват глупави.

– Нашата светска епоха има свои собствени богове и те не са с добро качество, това означава …., – тук Даниел направи пауза.

А Мишо веднага изстреля:

– Че имат нужда от един истински Бог, Който е създал всичко.

– За разлика от Аполон и Зевс, този Бог не е направен от човешка ръка, – уточни Даниел.

– А що се отнася до пари красота и интелект, – Мишо леко приведе глава, – поклонението пред Него не ни съсипва.

– Нашият Бог е всичко, на което разчитаме. Той ни дава цел и сигурност, – възторжено възкликна Даниел.

– Земният бог може да ни разочарова, но единственият истински Бог е готов да бъде намерен, – усмихна се радостно Мишо.

Нарцис се събуди рано. Приготви закуска. Свари си и кафе.

След като се нахрани, седна на любимия си фотьойл и самонадеяно заяви:

– Какъв славен ден! Аз съм толкова велик и заради мен в такъв…. Няма Бог, освен мен, разбира се.с

Като истински атеист той зарови вината и срама дълбоко в сърцето си, като същевременно потъпка и унищожи съвестта си.

Нарцис пусна телевизора. Събитията показващи се на екрана бяха смущаващи и обезкуражаващи, но нашият герой си каза:

– Светът е стресиращо място, но аз съм страхотен. На мен принадлежи всичко. Славата е само моя!.

Той се поклони на златната си статуя, която го изобразяваше в цял ръст.

Следващата стъпка бе лека дрямка. Какво да се прави? Нужна бе почивка след толкова изморителна медитация спрямо себе си.

В хола на Петрови имаше окачен стенопис. На него бе изобразен разрушен храм с бели колони, лежащи от страни. Фонтанът отпред бе срутен, а край него се забелязваше счупена статуя.

Вероятно това е била прекрасна част от елинската архитектура, но от нея почти нищо не е останало.

Марко често минаваше край този стенопис и се заглеждаше в него. Той скоро бе навършил четиринадесет години, но будният му ум бе неспокоен.

Наблюдавайки разрушения храм, често си задаваше въпроси.

– Елините са били утвърдена цивилизация със своите богатства и културни ценности, – разсъждаваше Марко. – Но какво е помогнало за развала и разрухата на държавата ѝ? Друго не би могло да бъде освен греховната поквара.

Това разрушение на моралните принципи и устои се забелязва и днес в нашия свят.

Освен това имаме и безмилостно унищожение, както на природата така и на хората като индивиди. А това е много обезпокоително в днешно време.

Естествено е да обвиним за това отхвърлянето на Бога, но май трябва да погледнем в самите нас.

Можем лицемерно да призоваваме другите да се отвърнат от греха, но поглеждаме ли по-дълбоко в сърцата си?

Това, за което обвинявам другите, не върша ли същото?

Само, когато разпознаем и признаем личните си грехове можем да се почувстваме свободи от вината.

Радостта би била наш постоянен спътник, а това би било живо свидетелство за околните, които се борят с покварата.

Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.

Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:

– Малката не му мисли толкова.

– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?

– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.

Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.

Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.

– Наде, какво си се умислила, мила?

– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?

Старицата се замисли доста преди да отговори.

– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.

Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?

– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.

– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.

Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.