Естер Чу е американска лекарка с азиатски произход. Тя работи в „Бърза помощ“ повече от 10 години. Няколко пъти в годината среща отказ от пациенти да ги обслужи поради расови предразсъдъци.

Чу работи в Орегон. Тя казва, че в щата има много бели националисти, кито не искат да приемат помощ от азиатска лекарка.

Обичайните разговори преминават по следния начин.

– Разбирам гледната ви точка, но аз съм учила в елитни институции и съм практикувала много години.

– Не, по-добре е да си вървя или да отида при друг лекар.

– Вие можете да се откажете от моята помощ, но аз си оставам квалифициран специалист за вас. Имате алтернатива, да ви обслужи стажант.

– Добре, нека е стажанта, той поне е бял.

Чу много пъти е преживявала периоди на неверие, срам и гняв и въпреки всичко тя „проявява състрадание и продължава да работи“.

Това не е единственият случай. Пациентските предразсъдъци към лекарите са толкова разпространени, че много медицински специалисти ги смятат като част от всекидневната си работа.

Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.

В моргата докараха три нови трупа. Студент стажант попита:

– За какво се усмихват тези? Тук е морга, а не цирк.

– Всичко зависи от това, при какви обстоятелства е настъпила смъртта, – каза ръководителят му. – Ето този първият е спечелил милион от лотарията, еуфория, инфаркт и смърт. Вторият се е оказал в обятията на най-добрата проститутка в града, еуфория, инфаркт, смърт. А третия го е убила мълния.

– Тогава защо се усмихва? – попита стажанта.

– Помислил е, че го фотографират…..

Антон Стаматов беше четвърти курс в медицинския факултет. От малък мечтаеше да помага на хората и да изнамери лек за болестите, пред които лекарите стояха безсилни.

Безсънни нощи, ровене из книги и учебници, бе станало като нещо нормално за Антон, особено през тези четири години на изпити, лабораторни упражнения и практики.

Един ден в клиниката докараха Моника. Тя бе красиво русокосо момиче с топли кафяви очи. Антон погледна листа, с който я приеха и изтръпна:

– Остър бактериален ендокардит!

– Това е една от най-ужасните болести, – каза Николов, който допълнително преглеждаше изследванията ѝ. – Случаят е безнадежден.

Антон познаваше много добре това заболяване. То бе свързано с възпаление на ендокарда и на сърдечните клапи. Боледуват повече мъже и то над 65 годишна възраст, но това беше младо момиче. Явно инфекциозния процес бе продължил своята дейност над шест седмици.

Моника поддържаше температура под четиридесет градуса, а сърцето ѝ отказваше.

Без особен резултат тя бе прегледана от водещи професори, а сега бе оставена за обучение и наблюдения на стажантите.

Антон не искаше това момиче да умре. Той не можеше да предложи някакъв революционен метод за лечение, но се влюби в девойката.

Започна всеки ден да я посещава и да ѝ носи цветя. Тя му се усмихваше и шеговито му казваше:

– Вие превърнахте болничната стая в градина. Всеки ден ми носите цветя, а аз няма къде да ги сложа вече.

– Моника, вие изглеждате като тях красива и нежна, – каза ѝ един път Антон и смутено наведе поглед надолу.

Тя също се влюби в него и с нетърпение очакваше посещенията му. Вече познаваше стъпките и гласа му от далече.

Веднъж вратата беше леко открехната и Моника чу как Антон попита сестрата преди да влезе при нея:
– Как е Моника?
– Вие те истински вълшебник, младежо, – засмя се медицинската сестра. – Какви учени глави си блъскаха умовете, да намерят начин да ѝ помогнат, а вие като с магическа пръчка оттласкахте болестта далече от нея.

– Те е прекрасно момиче и трябва да живее, – възкликна възторжено Антон.

И чудото стана. Тя оздравя и напусна клиниката.

Двамата с  Антон се ожениха и имаха деца. На сребърната си сватба поканиха дори лекуващия Моника едно време лекар.
– Обичайте се, – беше се усмихнал възрастният лекар.- Болното сърце се лекува  чрез любящо такова.

Когато по-късно Моника почина, тя завеща сърцето си на онази клиника, където бе постъпила безнадеждно болна.