Дядо Добри се закани с пръст на внука си:

– Внимавай грехът да не закорави сърцето ти.

Добромир с насмешка отвърна на дядо си:

– И какво ще стане ако закоравее сърцето ми?

– Закоравеното сърце ще ти попречи да реагираш с вяра, когато нещата станат трудни. Тогава ще отговаряш с човешка си мъдрост, а често и с човешкия си егоизъм.

– Като сбъркам веднага ли ще се закорави сърцето ми? – повдигна вежди Добромир.

– Закоравеното сърце се формира с времето. Сърцето ни се втвърдява, когато ходим в непокорство и живеем живот, който не търси покаяние и прошка.

Добромир все още не бе убеден в думите на дядо си и гледаше малко присмехулно.

Старецът настойчиво продължи:

– Започваме със сърце, което усеща подтика на Духа, но с течение на времето този подтик не ни ръчка както преди. Вече не чувстваме срама от непокорството. Накрая дори не усещаме, че сме непокорни. Ние оправдаваме действията си и обвиняваме другите за истинските проблеми. Тогава ….

– …сърцето ми е закоравяло, – Добромир довърши думите на дядо си.

– Да, – съгласи се старецът, – но по-лоши са последствията.

– Какви последствия? – изненадано подскочи Добромир.

– Няма да влезеш в почивката, която Бог има за теб, – наблегна старецът. – Губиш и благословението си.

Добромир само махна с ръка.

Пазарът бе пълен с хора. Продаваха мъже и жени за роби. Обикновена смяна на господарите.

Всеки хвалеше стоката си, като се надвикваше с останалите.

– Много е як. Върши всичко, което му поръчаш, – така възпълничък мъж представяше Матьо, доскорошен роб в неговото имение.

Така прехвалената стока, стоеше отпуснала рамене.

Мъжът с уморените си очи безцелно се взираха в далечината. През пепелявото му лице прозираше срам. Гордостта, че е човешко същество, се бе отдавна стопила.

Внезапно пред Матьо се появи мъж със нежни очи.

Изглежда той виждаше истинската стойност и потенциала на роба, който бе безразличен и незаинтересован от поредния купувач, но …

Матьо забеляза някаква искрица в очите на мъжа, който плати исканата цена за него и го отведе със себе си.

В дома си новият господар го облече разкошно и го нахрани изобилно.

С Матьо никой досега не се бе отнасял толкова човеколюбиво, за това той бе готов всичко да направи за него.

Досещате ли се кой е Матьо и новият му господар?

Това е всеки от нас, който бе роб на греха, но за който сега се открива нов по-добър живот с Христос, новият ни господар, Който плати цена за нашата свобода, като ни откупи със собствената си кръв.

Но това не е краят, а началото.

Христос ни освободи, не да правим каквото си искаме, според нашата правда, а да Му служим и чрез живота си да Го прославяме.

Душата я болеше. Светла изпитваше болка и срам. Тя бе изоставена.

Този, който трябваше да ѝ помага, не бе до нея.

Валери бе с нея, но само тялом. Той бе емоционално извън обсега ѝ, поради собствените си зависимости.

Страхът бе сграбчил Светла и не я пускаше. Тя използваше собственото си натрапчиво поведение, за да намери комфорт и дистанция от чувството си на изоставеност.

Иванка бе преминала през всичко това. Тя виждаше как Светла се измъчваше и искаше да ѝ помогне.

Един ден Иванка хвана Светла за ръката и ѝ каза:

– Бог иска да ни даде такава увереност в отношенията ни с Него, че да можем да се освободим от страха, получен вследствие на това, че сме изоставени и да преодолеем белезите му.

Светла я погледна и тъжно се усмихна.

– Той може да компенсира всичко, което сме пропуснали в миналите си връзки, – продължи Иванка.

Светла само поклати глава, недоверчиво.

– Той може да заеме мястото на този, който не е до нас, – още по-настойчиво каза Иванка.

В очите на Светла се появи искра надежда.

– Чуй ме, момиче, ти не си единствената, която минава през такъв труден период, – Иванка прегърна Светла и добави, – има време да скърбим за загубите, но Господ може да ни извика от скръбта и да ни даде нова радост.

Светла се разплака.

– Бог ни избавя от срама и изоставянето, като ни посреща с радостта от възстановяването, – Иванка майчински я притисна до себе си.

Спас ентусиазирано размахваше ръце, говорейки на група младежи:

– …. Силата в нашият живот, която води до благословение, е пряко пропорционална на степента, за която сме готови да умрем …

– Да умра, – повтори като ехо Владимир. – За какво да умирам?

– За волята, – започна да изброява Цеко, – целите, мечтите, правата си.

– Това имаше предвид Исус, когато предизвика учениците Си: „Ако някой иска да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“, – наблегна Спас.

– Ау, не бях се замислял върху това, – възкликна Пешо.

Спас направи следната забележка:

– Преди да се захванете много за кръста, не забравяйте, че след него идват възкресението и силата, славата и короната.

– Да, но Исус се съсредоточи върху радостта от изобилните благословения, – отбеляза Веско. – И то докато претърпя кръста, като презираше срама му, и седна отдясно на Божия престол.

– Тъй като Исус желаеше да умре, – поясни Спас, – Той беше благословен от Бог с позиция на сила и власт от дясната Му страна.

Младежите мълчаха, но размишляваха върху чутото.

Накрая Спас се засмя и каза:

– Давам ви домашна работа ….

Чу се лек ропот, но лекторът продължи:

– Помислете всеки сам за себе си: Ако благословението е пряко пропорционално на желанието да умреш за себе си, колко благословен си?

Жегата бе голяма. Подухваше, но само на някои места. Бе задушно.

Въпреки времето Милен бе готов да спори и доказва. Чавдар знаеше тази особеност на приятеля си, за това не се учуди, когато той започна:

– Съвестта е основен градивен елемент на нашата човечност.

– Божият закон е записан в човешкото сърце, независимо дали сме чули Неговите заповеди или не, – уточни Чавдар.

– Пак с твоя Бог, – намръщи се Милен.

– Когато пренебрегваме Божия закон, за да следваме собствения си път, изпитваме вина и срам, – продължи Чавдар. – В такъв момент сме изправени пред избор …

– Само не ми говори за прошка и помирение, – сбърчи нос Милен.

– И какво, ще позволиш на съвестта ти да се закорави още повече, за да следваш егоистичните си желания ли? – попита Чавдар.

– Гузната съвест е тежко бреме, – въздъхна Милен.

– Но може да бъде и подарък.

– Какъв подарък може да бъде това?! – възкликна възмутено Милен.

– Съвестта е приятел, който ще те закара в ръцете на единствения Спасител от нарушения закон и неговото проклятие.

– Спасител …, – махна с ръка Милен.

– Това е начинът да ти бъде простено, – обясни кратко Чавдар.

– За какво да ми се прощава, че съм гузен? Нали не са ме хванали, иначе ще бъда съден според закона, – захили се самонадеяно Милен.

Чавдар го погледна тъжно, поклати глава, след което прибави:

– Ако гузната съвест е дарът, който те води към Бога, чистата съвест е подаръкът, който ще получиш от Него.

– Предпочитам да си остана с гузна съвест, нали никой не знае за нея, – категорично отсече Мирон.

Чавдар само повдигна рамене и каза:

– Всеки има право на избор.