Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

Надя Петрова по професия бе певица, но вече не пееше. Майка ѝ имаше деменция и прекарваше остатъка от живота си в един старчески дом.

Петрова като добра и съвестна дъщеря често я посещаваше нищо, че майка ѝ не я познаваше и всеки път я питаше:

– Ти коя си? Как се казваш?

На Надя много ѝ бе тежко, когато майка ѝ я питаше:

– Виждала ли си дъщеря ми? Отдавна не е идвала да ме види…..

Един път двете стояха една срещу друга и мълчаха.

Изведнъж Надя запя. Стара песен, която майка ѝ пееше, когато бе малка.

Очите на старата жена светнаха. Тя се усмихна на дъщеря си и започна да пее с нея.

След това двете си говориха за минали събития, когато Надя бе още дете.

Музиката бе събудила изгубени спомени.

Радостта от пеенето е дар от Бога.

Пеенето вдъхновява не само нас, но и тези, които ни чуват.

Нощта отдавна бе притихнала над земята. Гаснеха и последните светлини в прозорците. Студът намерил терен да се развихри, скова всичко и дъждът се превърна в сняг.

Методи лежеше в леглото, но не можеше да заспи. Спомените го връхлитаха един след друг.

Чу баща си как го съветваше:

– Преди да си легнеш благодари.

– За какво да благодаря, в последно време само неприятности, загуби и злополуки? – възпротиви се Методи.

Той чу отново спокойния глас на баща си:

– Благодари, че имаш дом, какво да ядеш, къде да легнеш, че имаш приятел …..

– Какво толкова, това на всеки се полага, – възрази Методи.

Неумолимият глас от спомените продължи:

– Благодари, че виждаш светлината, защото много са лишени от зрение и не я виждат. Благодарен бъди, че чуваш, за това са необходими здрави уши. Имаш два крака, с които ходиш, където искаш, но много са приковани към инвалидния стол или безжизнено лежат в кревата, вперили поглед в тавана.

– Животът е пълна бъркотия и не всичко става както го желая …… , – недоволството на Методи се превърна в мърморене.

– Спри и оцени това, което е сега и тук. И преди да затвориш очи и да потънеш в царството на сънищата кажи: „Благодаря ти , Боже!“

– Да, прав си. Всичко идва от Него, – тихо прошепна Методи. – Благодаря ти Господи!

Нина бе едва четири годишна, но усърдно опознаваше света. Тя непрекъснато се въртеше край баба си Недялка и слушаше безкрайните и истории, далечни спомени от миналото.

Това и бе останало само на старицата. Загубила зрението си преди две години, нищо друго не можеше да прави, освен да разказва на внучката си.

Нина награбила по две три кукли, коя за косата, коя за краката, сядаше до баба си у слушаше.

Малкото дете често чуваше тежките въздишки на баба си и за това все я питаше:

– Бабо, лошо ли ти е? Да ти донеса вода?

Бабата тихо с дрезгавия глас отговаряше:

– Нищо не ми трябва, чедо.

Но веднъж както се бе умислила, от устата на Недялка се отрони с въздишка следното:

– Лошо, много лошо.

– Какво е лошо, бабо? – попита Нина.

– Скоро ще умра ….

– И какво от това? – малкото дете протегна любопитно врътлето към баба си.

– Не ми се иска, – отговори с въздишка бабата.

Нина се засмя:

– Нищо, бабо.

– Как така нищо? – недоумяваше старата жена.

– Нали Христос е възкръснал? – попита Нина.

– Да, възкръснал е, – потвърди Недялка.

– Тогава и ти ще възкръснеш, – уверено каза Нина.

– А, добре … – съгласи се възрастната жена, удовлетворена от отговора на малката.

Недялка бе на 92 години и скоро почина, но без страх във сърцето. Христос възкръсна, от което следваше, че и нея я чака същото.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.