В околностите на едно село живеела змия. Тя нападала минувачите и ги хапела. Даже от далече всявала ужас със заплашителното си съскане. Хората били объркани и не знаели какво да правят.

В селото дошъл един монах. Селяните го помоли да ходатайства за тях.

Монахът отишъл при змията и учтиво ѝ казал:
– Остави тези хора на спокойствие. Те не са храна за теб и с нищо не те заплашват. Нали ядеш мишки и малки горски животни, защо ги измъчваш? Моля те , послушай ме, оттегли се.

Змията се трогнала и се съгласила.

Една година по-късно монахът пак минал от там и отново видял змията. Тя имала доста жалък вид. Била останала без едно око, от устата ѝ течала кръв, а цялото ѝ тяло било изранено и възпалено.

– Какво се е случило с теб? – попитал монахът.

– Твоите думи наистина ме смириха. Направих както ми каза. Но сега селяните идват и ме налагат с тоягите си. Даже и децата се забавляват, като хвърлят камъни по мен. Но въпреки всичко останах вярна на това, което ми заръча.

– Това е безсмислено, – казал монахът. – Аз не съм те молил да престанеш да съскаш.

Ели бе най-обикновен тинейджър. Като всички останали на нейната възраст, тя ходеше на училище и се срещаше с момче, което се казваше Станислав.

Съвсем неочаквано Ели започна да има често силно главоболие. След няколко мъчителни дни, тя отиде на лекар.

Той ѝ постави доста страшна диагноза:

– Имате рак. Единственият изход от създалото се положение е химиотерапия.

След като разбра за диагнозата на Ели, Станислав изпадна шок.

– Защо точно на нея? – той удряше с юмруци по стената. – Тя е толкова добра, защо….? Какво ще правя без нея?

Сълзите му се стичаха по бузите, а болката свиваше сърцето му и не му даваше спокойствие.

Когато се поуспокои Станислав започна да разсъждава по-трезво:

– Сега тя се нуждае от подкрепа, а не от моето хленчене.

И той нито за миг не се отдели от нея, не преставаше да се грижи и да я подкрепя.

Малко по-късно родителите на Ели узнаха още една шокираща новина:

– Дъщеря ви е бременна.

При други обстоятелства майка ѝ и баща ѝ биха се зарадвали, но сега ….

Ели бе изправена пред много важен избор:

– Ти сама трябва да решиш, – каза ѝ лекарят. – Детето, което носиш ще умре, ако продължиш химиотерапията. Но ако спреш лечението, ти ще си отидеш.

Ели дълго мисли:

„Ако продължа да се лекувам ще живея, но ще убия това, което още не е видяло бял свят. Ако то се роди, аз ще умра. Това лечение е болезнено и не се знае какъв ще бъде изхода …. но …… мога да дам шанс на едно малко човече да се радва на живота ….“

И накрая тя реши. След девет месеца Ели роди син.

След раждането тя каза на акушерката:

– Това е всичко. Направих така, както сметнах за най-добре. Изпълних дълга си.

След една седмица Ели излезе от болницата със сина си. Оставаха ѝ само 12 дена живот и тя ги прекара с детето си. Умирайки тя не го изпускаше от ръцете си.

Заради детето си Ели пожертва живота си, понякога на това не би се решила и зряла жена.

„Защото, ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата, и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Господа, ще се радвам в Бога на спасението си“.

Обърнете внимание тук на бедственото положение и героичната вяра, за която става въпрос.

Все едно човек си казва: „Въпреки, че бях доведен до крайност и не зная от къде да намерят необходимия хляб за храна, оглеждам се и виждам пустота и разорение около себе си, където по рано бе препълнена чашата и имаше изобилие от всякакви блага, сега са само налице признаците на Божия бич, но въпреки това, аз ще се веселя в Господа“.

Мисля, че тези думи трябва да бъдат написани с диамант на скала за вечността. О, ако бяха по Божията благодатта врязани в сърцето на всеки от нас!

Въпреки, че текстът е кратък, очевидно пророкът иска да изрази следното: В ден на скръб той ще се обърне към Господа, съхранявайки своето спокойствие по време на тежките преживявания. Дори ще направи повече от това. Сред всички несгоди ще съхрани радостта си в Господа и весело ще очаква милост от Него

Това е израз на героично упование, славна вяра и непобедима любов.

Галя започваше работа много рано. Всяка сутрин преди да отиде на работното си място, тя трябваше да заведе сина си в детската градина. За да успее да отиде навреме Галя хващаше първия трамвай. Завеждаше сина си до детската градина, предаваше го на учителката, а след това бягаше към спирката и чакаше следващия трамвай.

След няколко закъснения, предупредиха Галя, че ще я уволнят.

„Как ще преживяваме само със заплатата на мъжа ми, – притеснено си мислеше Галя. – Какво да направя, за да не ме уволнят?“

Тя хапеше устни и крачеше нервно из стаята.

Накрая Галя неохотно и със свито сърце реши:

– Ще го пусна да слезе на спирката и нека сам да отиде до детската градина. Вярно е, че е само на три години, но той трябва да успее.

Всичко стана още от първият път. Но тези секунди за Галя бяха мъчителни и ужасни. Тя се мяташе в полупразния трамвай, докато синът ѝ влезеше в детската гадина.

Веднъж Галя забеляза, че трамвая много бавно тръгваше от спирката, където тя се разделяше със сина си и набираше скорост едва след като Валери влезеше в детската градина. Тя не можеше да си обясни тази странна закономерност, но в замяна на това бе спокойна за сина си.

Това продължи три години, докато малкият Валери ходеше на детска градина.

Всичко стана ясно, когато синът на Галя тръгна на училище.

Веднъж Валери отиде с майка си на нейната работа и тогава ватманката се обърна към него:

– Здравей, малкия! Вече си пораснал! Помниш ли как с майка ти те изпращахме до детската градина?

Добрината на тази жена стопли сърцето на малкия Валери.

„Каква чудна жена е тази ватманка, – помисли си Валери. – Съвсем безкористно бе задържала трамвая, само заради спокойствието на мама. Та тя дори не я познаваше!“

Превърнало се е в традиция, тъмните петна на повърхността на Луната да се наричат морета.

За да го наименуват, често използвали нещо свързано с вода. Например, Море на дъждовете. Понякога използвали и състояние на душата, като Море на спокойствието.

Когато съветската автоматична станция „Луна-3“ предала първите изображение на обратната страна на Луната, там забелязали още две петна, едно от които решили да кръстят море Москва.

Много астрономи се възмутили, защото това нарушавало установения принцип за наименуване.

Французинът Oduen Dollfus успял да успокои всички, като забелязал, че „Москва“ в действителност е също състояние на душата.