В ръката на художник, камъни, тухли, малки буци въглища и речни камъчета са способни да преодоляват гравитацията и се нареждат в невероятни фигури. Някои могат да предположат, че е използвано лепило, но тук няма и милиграм от него. При Майкъл балансиращите елементи буквално се държат без никакво съдействие.
Детското хоби да се разхожда край реката и да събира камъчета е прераснало в мащабен арт-проект Gravity glue, на който  вече няколко години подред Майкъл Греб посвещава цялото си време. Неговата специализация е ленд арт, само камъни и нищо друго освен тях.
Като се разхожда покрай реки, езера и язовири, той винаги намира възможност да изгради от камъни, разположени във водата няколко сложни форми, пред изумените минувачи или хора дошли специално да наблюдават работата му. Малко са тези, които вярват, че няма трик, но Майкъл не използва никакви инструменти за укрепване на каменните конструкции. След като съгради поредната кула пред самите хора, се разсейват съмненията, които отстъпват място на възхищението и насладата.
Художникът обича да работят у дома си в Колорадо. Там той се е превърнал в местна знаменитост. Майкъл Греб  се отнася към гравитацията като към добър приятел, а тя е склонна да му отстъпи като на стар другар, защитавайки изящните фигури от камъни, като не им дава да падат или да се разпилеят на части.
Ленд арт не може да се счита за трайно произведение, въпреки че успява да преодолее гравитацията, скоро ще загуби формата си по въздействието на вятъра, дъжда и снега. Само на фотографии се съхраняват тези невероятни фигури, така че хората да могат да ги видят още веднъж и да им се насладят.

Пухкав сняг се стелеше по земята. Диди разбра, че още малко и приказната картина зад прозореца няма вече да се вижда. Момичето погледна светещата звезда на върха на елхата и реши да иде при баба си в кухнята.
Диди погледа как баба й прави празничната торта и каза:
– Бабо, как ми се иска да направят такава машина, в която да сипят брашно, мая и всичко необходимо за една торта. Да натисна бутона и моля, всичко е вече готово! Тогава ти няма да работиш толкова много. Това ще бъде истинско чудо!
– Но защо, скъпа, – уморено се усмихна бабата, – работата не ми тежи. Да ви храня за мен е удоволствие. Когато се върнат от работа татко, мама, брат ти от лекции, всички ще се зарадват на нещо вкусничко. А торта направена без душа, никой няма да хареса. Хубаво е, че няма такава машина, а ако тя се появи, съвсем няма да бъде чудо.
– Как няма да е чудо? – попита изумена Диди.
– Е, не истинско чудо, – поясни бабата.
– Не е истинско чудо ли? Винаги съм мислила, че например, компютъра е  чудо. А кое според теб е истинско чудо?
– Ти си още малка, за да разбереш това, – въздъхна бабата.
– Бабо, моля те, разкажи ми за истинското чудо? – започна да я умолява Диди.
Бабата въздъхна, постави тортата във фурната, изтри ръцете си, седна на дивана до внучката си и с недоверие гледайки към нея каза:
– Няма значение, ти все едно няма да разбереш….
– Ще разбера, моля те, само ми разкажи, – моли Диди баба си.
– Добре, –  примирено прибра ръцете си възрастна жена и започна.
Отдавна, много отдавна, точно преди Рождество, когато времето било снежно и мразовито, една стара бедна жена се връщала от пазара Тя носела старо палто, изтъркани ботуши и плетен шал.. Опитвала да стопли измръзналите си ръце, но нищо не се получавало, старите ръкавици не топлели.
Но не това тревожело старицата. Жената била огорчена от това, че за рождествената трапеза успяла да купи само хляб, а пари, за подаръци на внуците не й останали. А толкова много й се искало да им подари нещо.
Животът им бил тежък и труден. Живеели в една стая, постоянно гладни и им било студено, защото нямали пари за дърва. Бащата една тъмна нощ бил изведен нанякъде и не се върнал., а майката тежко заболяла. Скоро младата жена умряла. А бабата взела внуците си да ги гледа. Самата тя била болна и стара.
Пътят бил хлъзгав и трябвало внимателно да си гледа човек в краката. Изведнъж жената забелязала на тротоара хартийка. Вдигнала я и не повярвала на очите си. Били три лева. По това време тези пари били доста много. Старицата се отправила към магазина, като си представяла колко много неща може да купи. Но нещо я спряло.
По това време на покрива на църквата стоял ангел. Ангелът виждал как душата и се бори с желанието. Желанието казвало:
– Иди бързо в магазина, купи подаръци за внуците си..
Душата я разколебавала:
– Намери собственика им и му ги дай…
С облекчение и радост ангела виждал, че жената клони към идеята да намери собственика. Самата тя бедна и гладна изпитала съжаление към него: „Ами ако, – мислила си жената, човекът загубил тези пари, е правел сметка да купи подарък на децата си и ги е загубил? Мога ли да зарадвам внуците си,  за сметка на чуждата мъка?“
Жената се засрамила, та това не били нейни пари. Но как да намери собственика им посред зима? Какво да прави? Старицата постояла известно време, а после се отправила към църквата. Вратите й били още отворени. Възрастната жена бързо приближила кутията с даренията и пуснала в нея парите.
Ангелът видял как горещи сълзи се стичали по бузите на възрастната жена, когато излизала от храма. Тя виждала внуците си, плачела и се самообвинявала.
Ангелът поискал да помогне на старицата и дълго мислил как да го направи. И изведнъж се сетил, че жената има далечен роднина, втори неин братовчед, но той не я зачитал много. Имал само едни роднини, това били парите. И тялото му и душата му били затлъстели, а край него било само тъмнина и мръсотия. Ангела се усъмнил в изхода на намеренията си, но се укрепил в Бога и полетял към братовчеда на тази жена.
Той през това време се бил затворил в дома си и броял пари. Проверявал колко са се прибавили през тази година. Ангелът започнал да обикаля около дома му…… Изведнъж мъжът си спомнил, че има братовчедка, която отдавна не е виждал….
Засмял се ангелът, когато видял как мъжа влязъл в магазина, накупил много неща, сложил ги в една чанта и се запътил към дома на братовчедка си.
А старицата в това време пристигнала в квартирата си, бавно се съблякла и унило тръгнала към стаята. Внуците вече спели. Уморена, тъжна и разстроена, седнала на стола и запалила свещта на масата.
Гледала пламъка и си спомняла миналото. Родният и дом, щедрите угощения за бедните, как се готвели за Рождество.. Колко много й се искало да подари на внуците си частица от това, което тя е видяла в детството си….
Изведнъж някой почукал несмело на вратата. Станала старицата да види кой е дошъл. Тя била изненадана, когато видяла на прага пълен мъж с очи, подпухнали от мазнина. В него тя едва познала братовчед си, когото не била виждала от младостта си.
Той коленичил пред нея  и й  казал, че през всичките тези години е постъпвал неправилно. Те седнали на празната маса един до друг и заплакали.
На следващата сутрин, когато децата се събудили видели в ъгъла красиво украсена елха и планина от подаръци. В стаята било топло и уютно.
На вратата стояла старицата и братовчед й облени в сълзи от радост. Радвали се и ангелите като гледали поправели я се скъперник и умеещата да прощава добра жена.

Специалното устройство работи в полеви условия на вълна „Не се съмнявай“. Настройва се на местна ширина и се пуска в действие.
Какво ви трябва за да си направите такова устройство ли? Не се плашете, такива материали можете да намерите навсякъде.
За целта ви е необходимо: парче от тухла, здраво въже за да завържете тухлата и място, от където да провесите съоръжението.
Ето ви и списък на възможните варианти за прогнозиране на времето:
Ако тухлата е мокра – вали.
Ако тухлата е суха – няма дъжд.
Ако тухлата хвърля сянка – ясно е.
Ако не виждате тухлата – има мъгла.
Ако тухлата се люлее – ветровито е.
Ако на тухлата нещо се белее – завалял е сняг.
Ако тухлата се движи нагоре-надолу – има земетресение.
Ако тухлата я няма, трябва да си намерите друга.
С това устройство можете да засенчите информацията за времето по вечерните новини.

Имаше един алчен владика. По неговия епитрахил бяха закачени банкноти. Той имаше навика да бърка дълбоко в църковната хазна.
Един ден при сутрешната литургия, като размахваше тамяна на всички страни, епитрахилът така се влачеше подире му през цялата църква, че нямаше човек, който не беше забелязал подгъва с  парите.
Дори най-смирено вярващите трябваше да прикриват смеха си зад сплетените в молитва ръце.
Придружителите пък изскочиха навън и така се смяха, че чак снегът се разтопи под краката им.
Кой е виновен за цялата неразбория?

По някое време снегът, като че ли бе позатихнал, нo после отново се усили. Улиците бяха безлюдни. Вървях из града с болка в душата си. Изпитвах вина, сякаш бях изоставил някого в този обезлюдения град.
От тюлената завеса образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче. То се стрелна нагоре сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от стъпките ми. Усещах все по-затрудненото вдишване и издишване на дробовете си. Студът бавно притискаше в ледената си прегръдка всичко наоколо.
На улицата, от двете й страни, се редуваха къщи и магазини…. Тази бяла тишина създаваше усещането, че човек сънува.