Поваля  малко сняг, но после вятърът грабна бялата пелена, която бе покрила земята и остана само студът. Ангел и Борислава имаха среща със студенти от близкия университет. Темата, която щяха да разискват бе доста болезнена, но трябваше да се дадат някакви насоки и съвети на младите и още не загрубели от живота хора.

Когато Ангел и Борислава влязоха, бяха изненадани, защото в залата нямаше свободно място. При разговорите с преподавателите, ги бяха уверили, че много малко младежи ще се заинтересуват от темата, която искаха да дискутират с тях, но уви, май нещо бяха сбъркали.

Борислава застана отпред и реши, че е време да атакува направо и започна:

– Как се живее в едно семейство? Всеки сам ли се обслужва – пере, готви, чисти след себе си?

Тя знаеше, че раздорите в едно семейство, особено младо започваха с това, кой какво да прави и как да се раздели с навика си да разхвърля нещата.

Някои от младите хора гледаха плахо, други се чудеха, кой вятър ги е довал тук, но все пак трябваше да има отговор на тези въпроси. Те бяха интелигентни хора и не обичаха да остават неразрешени въпросите, които възникваха пред тях.

Тогава един от младите хора се изправи възмутено и извика:

– Нима е трудно на жена ми да постави мръсните ми чорапи и други такива дреболии в пералнята?!

А едно от момичетата бързо реагира:

– Разбира се, някакви си секунди само и хоп, хвърляш тези дреболии в пералнята.

Аудиторията се раздижи шумно, имаше забележки макар и много тихи.

Тогава Ангел се обърна към момчетата:

– Който е уверен, че тези мръсните чорапи и гащи възбуждат жената, да си вдигне ръката.

Избухна бурен смях. А едно от момчетата вдигна ръка,  само за забавление и да предизвика още смях.

Борислава предложи същото и на момичетата:

– Ако ви възбуждат мръсните чорапи и гащи, момичета, вдигнете ръка.

Никое от момичетата не вдигна ръка.

Ангел впери пронизителен поглед в купа от младежи и започна да говори спокойно и уверено:

– Любовта е приятелство плюс секс. Хората сами убиват своята любов чрез такива дребни неща, като мръсни чорапи, разхвърляни дрехи, недомлъвки, ….

Никой от младежите не възрази, защото нямаше какво да каже.

Те бяха готови да чуят какво ще им кажат Ангел и Боряна. Бяха се сблъскали с тези проблеми, а сега имаха желание да ги разрешат…..

Всеки очакваше това пътуване с вълнение. Щяха да посетят места, които не бяха виждали до сега. Сумата за екскурзията не бе малка, но за някои деца се съгласиха да я изплащат на части.

Децата се бяха уморили вече от дългото пътуване, някои дремеха по седалките, а любопитството на други ги държеше още в напрежение и бяха будни.

Михаела седеше в края на автобуса. Тя усети , когато се врязаха в някакъв камион.

Оцелелите започнаха веднага да се изсипват от автобуса.

Излезе и ръководителят на екскурзията господин Драганов. Целия бе в кръв, а дрехите му бяха станали на парцали.

Той носеше малко кървавено телце, което едва дишаше, а зад него куцукаше уплашено момче.

Николова вече се бе обадила на бърза помощ и в полицията. Тя бе приседнала, защото не чувстваше и двата си крака, какво бе състоянието им, за сега не ѝ се мислеше. За момента бяха по-важни децата, но тя не можеше изобщо да се движи ….

Няколко от децата се бяха отървали само със синини и дребни натъртвания, но други….

Малки момичета и момчета плачеха с глас, тичаха към автобуса и измъкваха другите от там.
Доста от децата и придружаващите ги родители бяха наранени. Имаше и заклещени между седалките и изкривените ламарини на автобуса.

Наоколо се белееше само сняг. Високи борове, покрити с бели премени обграждаха пътя. Децата трепереха и се събираха едно до друго , за да се стоплят.

Нина постоянно губеше съзнание. На нея и всички в нейното положение останалите децата им бие шамари и им крещяха:

– Не заспивайте! Не губете съзнание!

Децата бяха объркани и уплашени, те бяха видели труповете на пет от децата, които възрастните бяха изкарали на снега. Телата им бяха разкъсани и окървавени.

Чуваха се безнадежни викове и плач:

– Мамо, страх ме е …..мамо, ела да ме вземеш….

– Къде е линейката? Какво ще правим?

– Има две момчета и три момичета, които берат душа, а тук няма с какво да им дадем първа помощ.

– Ако татко беше тук, щеше да им направи изкуствено дишане и всички щяха да оздравеят, – разправяше червенобузестия Симеон, който влачеше трудно единия си крак.

Някои от по-големите деца бяха минали курс за даване на първа помощ, но се страхуваха да се доближат до пострадалите.

– Ами ако му направя нещо, не както трябва, …. може да умре, – хлипаше Дора, отчаяна, че не може да помогне с нищо на пострадалите.

На помощ им дойде екип с две коли чак след 30-40 минути. Но това се оказа пагубно за 10 деца, които по-късно починаха в болницата.

В сърцата на оцелелите тегнеше мъка и болка, сякаш бяха герои от някакъв зловещ екшън. Дълго време след това повечето от децата, крещяха на сън, събуждаха се нощем, плачеха и стенеха едва сложили глави на възглавницата, ….

Една екскурзия, която очакваха с толкова много радост и нетърпение, се бе превърнала в незабравим кошмар.

В провинция Шаньси в северната част на Китай на магистралата в Пекин е станала мащабна катастрофа.

В резултат на сблъсъка на 56 автомобила са загинали 17 човека, а 37 са били ранени.

Всички жертви са били хоспитализирани в болницата. Тяхното състояние лекарите оценяват като стабилно.

Причина за аварията са лошите  метеорологични условия, на пътя е валял сняг с дъжд. За сега се разследват причините за тази толкова мащабна катастрофа.

„Ти, Който си ми показал много и тежки притеснения, пак ще ме съживиш и от дълбочините на земята пак ще ме извадиш“.

Нашият Бог ни изпраща неприятности. Понякога преминавайки през тази част от нашето възпитание, ни се налага да се спуснем в „най-долните части на земята“, да преминем през подземни проходи, където лежат погребани мъртвите, но нито за минута общението и единството ни с Бога не стига до разрив и Той ще ни изведе от бездните на земята.

Никога не се съмнявайте в Бога! Не казвайте, че Той ви е забравил и предал! Не се двоумете в Неговото състрадание, Той отново ще ви съживи.

Колкото и объркано кълбо от конци да изглеждате, на каквото и забутано място да се намирате, най-дългият ви ден, ще завърши с песен. Зимният сняг дълго лежи, но накрая се разтапя.

Бъдете постоянни, трудът ви не е напразен. Бог ще обърне лице към теб, за да ви утеши.

И когато Той направи това, запейте като псалмопевеца: „Тогава ще вляза при Божия олтар, при Бога моята превъзходна радост; И с Арфа ще славословя Тебе, о Боже, Боже мой“.

В снежните планини на Швейцария водача на групата предупреди пътешествениците и търсачите на силни усещания, които бяха дошли до тук:

– Не трябва да говорите, докато се движим в планината.

– Какво ще стане ако говорим? Нима искате да кажете, че можем да настинем, като не си опазим гърлата? – попита един дебеланко.

Той бе убеден, че ще покори поне един връх, независимо от възраженията и съмненията на останалите в групата, с които бе дошъл.

– Много по-страшно е , – обади се всезнайкото на групата.

А водачът, който щеше да ги води  обясни спокойно, без никаква заплаха в гласа си:

– И най-малкото колебание във въздуха може да предизвика движение на снега, който повличайки голяма маса със себе си, ще ни бутне в пръстта.

– Кой би си помислил, че една дума или звук, може да предизвика такива ужасни последици? – въздъхна притеснено Горан.

Той бе най-възрастният в групата, но бе предприел това пътешествие, за да докаже на себе си и приятелите си, че в него има още живот.

– Моралното влияние на нашите думи също може да доведе до катастрофа, – намеси се в разговора Ченко.

– Необмислените думи, които ние леко хвърляме на вятъра, могат да задвижат нежелани действия и събития, потърпевши, от които можем да се окажем самите ние, – добави Симеон.

– Всеки ще отговаря за всяка дума, която е казал, – вдигна показалеца си нагоре Горан.- Страшно е да се помисли, когато пред нас застанат изречените думи, предизвикали нежелателни последствия.

– Някои ги наричат „празни думи“, – започна да разсъждава на глас Симеон.

– А кои думи са празни? – попита дебеланкото.

– Това са лекомислени, чернещи някого, нанасящи рани, изявяващи злорадство , когато видят, че някой е в беда, – отговори Симеон.

– Шегите и намеците също могат да погубят човека, – добави Ченко.

– Хайде, – каза водачът, – време е да тръгваме. И моля ви без никакви разговори.

Мъжете се приготвиха. Всеки бе се вглъбил в себе си, не толкова за „безшумната си разходка“ в снежната планина, а за тези необмислените и пуснати в яда думи, които тровят живота на всеки човек.