В закусвалнята бе пълно, но не се вдигаше много шум. Всеки консумираше това, което си бе избрал.

Погледът на Матьо бе привлечен от един мъж. Косите му бяха почнали да посребряват, но лицето му излъчваше нещо интересно.

Пред него имаше чаша, купа с храна, нож, няколко филийки хляб и книга.

Мъжът се облегна на масата със скръстени ръце и започна тихо да се моли. Лицето му грееше от благодарност.

– Ето това е, – каза си Матьо. – По дрехите му личи, че имаше малко земни блага, но той има друго богатство. Навярно общува често с Бога, за това има такова благодарно сърце.

Матьо бе фотограф. Той снима непознатият.

– Как ми се иска тази снимка, да напомня на хората многото причини, за които да благодарят на Бога в техния живот, – замечта се Матьо.

Но стана нещо много повече от това, което искаше фотографът.

Хората не само харесаха снимката, те започнаха да си купуват разпечатки от нея и да ги окачват по стените в домовете си.

Това напомняше на мнозина за важността на Божията благодат, достъпна за всеки и че тя е много по-ценна от златото или славата.

Два часа и повече Крум обясняваше на Спас, колко жестоко са се отнесли към него на работното му място.

– Когато ни нараняват, отговорът веднага е да си отмъстим, – каза Спас, – но така постъпват животните в джунглата.

– Лесно ти е на теб, – размаха ръце Крум, – нали не са те мачкали.

– Животът е труден, – съгласи се Спас, – но представяш ли си какво ще бъде бъдещето ти, ако не се справиш с гнева си?

– Какво?

– След време ще отидеш на лекар. Ще си направиш снимка, на която туморът на горчивината ще се е разраснал заплашително в злокачествено образование.

– Тогава какво да правя? – тежко въздъхна Крум.

– Това, което ти се е случило, не можеш да го промениш, но отношението ти към него може да се измени.

– Какво? Да им простя? Никога, – повиши глас Крум.

– Успокой се, – посъветва го Спас. – Да простиш, не означава, че който те е наранил е прав …

– Тогава какво? – прекъсна го бързо Крум. – Да го оставя така?!

– Прошката означава, че Бог ще направи това, което е правилно. На Него принадлежи възмездието.

Крум се намръщи. Тръсна глава и добави нервно:

– Не! Тая няма да я бъде! Я ги наказал, а може и да им прости, …. ами аз…

Петър обичаше да изненадва приятелите си. Те не му се сърдеха за сюрпризите му, дори го насърчаваха в това дело.

– Днес какво си намислил? – полюбопитствува Дечо.

– Някое ново изобретение? – предположи Сава.

– Или слънчево затъмнение? – предизвикателно изпъна шия Дечо.

Петър само се усмихна, подаде им една снимка, която вероятно сам бе направил и ги попита:

– Какво виждате на тази снимка?

– Плаж с вълни, които се разбиват в брега, – повдигна вежди Весо.

– Снимал си нощно време и небето е било буреносно, – отбеляза Дечо.

– Браво придал си му неочаквана тревожност! – възкликна Сава.

– Не познахте, – плесна с ръце Петър. – Я се вгледайте по-внимателно в тъмната част на снимката.

– Е, нищо не виждам, – разтърси глава Сава след дълго вторачване, – само пясък и вълни

– Какво е това? – попита Дечо.

– Хайде, казвай! – Весо хвана за раменете Петър и го раздруса здраво. – Не ни мъчи повече.

Петър въздъхна дълбоко и обясни съвсем простичко:

– Това е автомобилна врата, чиято долна част е повредена и надраскана. Ако се вгледате по-внимателно, наистина ще видите очертанията на вратата.

Колкото и да се взираха и тримата виждаха нощен плаж.

Понякога собствените ни очи могат да ни подведат. За това внимавайте, не се лъжете!

Сашо пак закъсняваше. Все нещо му се случваше в последния момент преди да тръгне.

Когато отиде на уреченото място, те не бяха вече там. Тъй като предварително се знаеше къде ще ходят, Сашо хукна нататък.

Когато настигна приятелите си, той задъхан ги попита:

– Знаете ли кога и кой е направил първата снимка на жив човек?

– Ох, пак със твоите „великолепни“ открития, – въздъхна Пламен.

– Остави го нека разкаже, – намеси се Асен. – Това е интересно.

Спечелил всеобщото внимание на групата Сашо започна важно и тържествено:

– Първата снимка на жив човек е направена от Луи Дагер през 1838 г. Снимката изобразява фигура на един празен булевард в Париж по средата на следобед.

– Невъзможно! – възкликна Петър. – По това време на деня булевардът и тротоарите би трябвало да са оживени от движението на карети и пешеходци.

– Човекът не е бил сам, – уточни Сашо. – Хора е имало на оживения Boulevard du Temple, където е направена снимката ….

– Но нали каза, че булевардът е бил празен? – обадиха се няколко гласове.

– Просто не се виждат на снимката, – допълни Сашо.

– Как така, ем са били, ем не се виждат на снимката? – ококори очи невярващо експозиция Стефан.

– Времето на експозиция за обработка на снимката, известна като дагеротип, отнема седем минути за заснемане на изображение, което трябваше да бъде неподвижно през това време, – започна да обяснява Сашо, но останалите го гледаха още по-недоумяващо.

Той продължи без да се съобразява с това:

– Изглежда, че мъжът на тротоара е единственият заснет човек, защото той е стоял неподвижен. Смята се, че се е опитвал да излъска ботушите си.

Всички в групата застинаха и занемяха.

– Причината да няма никой друг в кадър е защото всеки останал се е движил прекалено бързо. Поне така твърдят специалисти, – отбеляза Сашо

Понякога неподвижността постига това, което движението и усилието не могат.

Днес имаше невероятно слънце. Не бе горещо, а приятно топло.

Група младежи „мереха“ главната улица и си приказваха.

– Не можем всички да се спотайваме и да стоим на сянка, – размахваше ръце бунтарят на групата Стоян.

– Нуждаем се сянка, – веднага опонира Весето. – Ослепителният блясък на дневната светлина е твърде силен, вреди на очите. Затова те губят способността си да различават деликатните тонове на определен цвят и трудно оценяват различните му нюанси.

– Това зависи от разбирането ти за сянка, – обади се философско настроения Марко. – Тя може да бъде затъмнената болничната стая, болката на опечаленото семейство, живот в сянка или просто лишаване от слънце.

– Но не се страхувайте от сянката! – възторжено възкликна Виктор. – Има уроци, които могат да се научат само там.

– Снимка се прави само в тъмна стая, – отбеляза Стефан.

– В някои части на света сенчестите условия са най-добрите за развитието на растителността, – заразказва Ралица. – Красивата индийска царевица расте най-бързо под сянката на топла лятна нощ. Под парещите лъчи на обедното слънце листата му се сбръчкват, но появили се облак, те бързо оживяват.

– Красотата на звездния свят никога не се разкриват преди да настъпи нощта, – някак поетично се изрази Игор.

– Зеленината е особено богата в мъгливи, облачни страни, където винаги има много сянка, – допълни думите си Ралица. – Любителят на флората има чудесни цветя, които се отварят само по залез. Онези, които вечер отварят венчелистчетата си, не блестят в жегата, но достигат най-висшата си красота, когато пълзят дълбоките вечерни сенки.

– Сянката на Божията ръка ви води, нали е казано :“Той ме покри със сянката на ръката си“, – намеси се и Петър, който до момента следеше мълчаливо дискусията. – Не си мислете, че Той ви е отстранил. Вие все още сте в Неговия колчан и не сте изхвърлени от Него като безполезен предмет. Той ви държи до времето, когато намери за възможно да ви изпрати на мисия, в която ще бъде прославен.