Таньо и Светльо се бяха отново събрали заедно. Учеха в различни градове и редките почивки, които имаха, им даваха възможност отново да се съберат.
Времето бе хубаво и двамата излязоха на разходка.
Таньо учеше в столицата и се бе нагледал на какво ли не. Там той бе свидетел на много несправедливости, а и новините, които слушаше за военни действия и гонения на християни в някои страни помрачаваха мислите му и допринасяха за тъгата му.
– Сърцето ми скърби за хората по целия свят, които са преследвани, особено заради вярата си, – каза Таньо с много болка.
– А какво ще кажеш за тези над чийто глави летят снаряди или тези, които са напуснали домовете си, защото са се страхували за живота си? – попита Светльо.
– Мъчно ми е за хората, които се отнасят към живота с отчаяние и песимизъм. Такива се чувстват нещастни и нямат радост в живота, – добави Таньо.
– Такова състояние може да доведе всеки до ямата на унинието, – отсече Светльо. – И не може да бъде по друг начин, защото светът се е превърнал в тъмнина.
– Но винаги има надежда, – обнадежден заяви Таньо, – защото Исус е светлина. Тази Светлина свети в тъмнината и мрака не може да я преодолее.
– Омразата не може да се замести с ненавист, само любовта може да промени нещата, – категорично подчерта Светльо.
– Тогава какво можем да направим? – попита Таньо.
– Нека се молим непрестанно за светлина и любов, чрез които бихме преодолели тъмнината, – предложи изход Светльо.
– Ние живеем с надежда, защото имаме Исус, – наблегна Таньо.
– Молитвата ни за тази ситуация нека да бъде: „Господи, молим се Твоята светлина и любов да тържествуват в този свят на отчаяние, болка и нищета“.
