Провеждаше се евангелизация на открито. Никифор бе възмутен . Той се изправи и заяви следното:

– Чух ясно какво каза този човек, но не вярвам на нито една от думите му. Осланям се само на това, което виждам. Не вярвам нито в ада, нито в някакъв съд, още по-малко в Бог. В живота си никога не съм видял нещо подобно, защо да вярвам тогава, че те съществуват?

След него се изправил Продан и започна да говори:

– Казаха ми, че наблизо има извор. Не е вярно, там няма нищо.

– Ти видял ли си това? – попита някой от тълпата.

– Казват ми, че тук растели дървета и храсти, – продължи невъзмутимо Продан. – И това не е вярно.

В навалицата се чу глух ропот.

– Твърдят, че на небето се задавали облаци, – леко усмихвайки се упорито отбеляза Продан, – но и това не е истина.

Някои от присъстващите бяха готови да го халосат с нещо, за да млъкне, но това не го интересуваше и поднови изказването си:

– Сигурно си мислите, че съм си изгубил ума, но в действителност не казах нещо по-различно от мъжа, който говори преди мен. Аз съм сляп по рождение и никога не съм виждал извор, дървета, храсти и облаци. Когато твърдя, че тези неща не съществуват, просто доказвам, че съм сляп.

Хората наоколо започна одобрително да клатят глави.

Тогава Продан се обърна към Никифор:

– Колкото повече говорите за своето неверие, толкова по-явна става вашата слепота. Не виждате нищо Божествено, защо сте духовно сляп.

Думите на Продан направиха силно впечатление на хората, а Никифор наведе засрамено глава и се изниза.

Божите неща не могат да се възприемат с нашите сетива, нито чрез нашия разум, това става единствено с помощта на вярата.

Нека Бог отвори духовните ви очи, за да осъзнаете, че има не само ад, но и Спасител, Който може да ви избави от него.

Ислямската държава от 2013 г. води кървава кампания за установяване на халифат и сунитско ислямско правителство в Северна Африка и Близкия изток. Нейното ръководство изказваше твърдите си намерения да достигнат до Ватикана.

Методите на джихадистите бяха жестоки. Те включваха брутални екипи за разстрелване, убиване с камъни и обезглавяване на религиозни малцинства, християни и дори мюсюлмани, които се противопоставят на тяхното безмилостно и зверско управление.

Фадли бе боец на ИДИЛ. Той не веднъж бе убивал по безпощаден начин тези, които смяташе за свои врагове.

Една нощ в съня на Фадли се появи човек облечен в бяло, който му каза:

– Ти убиваш моя народ.

Изведнъж боецът се събуди. Почувства се зле.

Пред очите му се въртяха картини с измъчени тела целите в кръв, разстрели, поругавания, безчет обезглавени мъже с вързани ръце …. Той бе смутен и възкликна:

– Какво съм правил?

През деня трябваше да убие един християнин, който без страх му каза:

– Знам, че ще ме убиеш, но ти оставам моята Библия.

Фадли първоначално хвърли подарената му книга, но нещо го накара и той се върна и я взе. Сложи я в джоба си и забрави за нея.

Една вечер бе много депресиран, чувстваше се отхвърлен и ненужен. Бръкна в джоба си и напипа Библията. Извади я и я разгледа внимателно. След това се зачете.

Думите на тази книга го изгаряха отвътре. Фадли имаше чувството, че до сега е бил сляп, а сега очите му се отварят.

През нощта в съня му дойде пак същия човек облечен в бяло. Сега той вече бе сигурен, че това е Исус.

Този път Фадли изненадан чу следните думи от нощният Посетител:

– Последвай ме! Стани мой последовател и ученик.

Ако до този момент у Фадли бе имало някакво съмнение относно християнския Бог, за когото бяха умрели без страх толкова много хора пред очите му, сега той бе сигурен, че Той съществува. Боецът от ИДИЛ бе открил истината.

Исус може да промени каменното сърце на всеки упорито противопоставящ му се човек. За всеки такъв има надежда. Бог работи и днес.

Те бяха една прекрасна двойка – Влади и Ирена. Много се обичаха. Влади при всеки възможен случай се стараеше да изрази любовта към жена си. Ирена беше красива, чувствителна, но със крехко здраве.

Но започна войната и Влади трябваше да замине на фронта. Там премина през много трудности и изпитания, но всеки път се отърваваше на косъм и оставаше жив.

Всеки ден Влади се молеше на Бога:

– Господи, помогни ми да оцелея, за да се върна у дома при съпругата си, която много обичам.

Мисълта, че отново ще я прегърне, сгряваше душата му. Това му помогна да издържи глад, студ и дори едно раняване.

Когато войната свърши, Влади бе много щастлив. Той сякаш на крила се носеше към дома си.

Когато наближи селото си, Влади срещна приятел, който също бе оцелял през войната. Те споделиха премеждия и трудности, през които бяха минали.

– Оцеляхме, – каза приятелят му Кольо, – но такова ли изпитание трябваше да се падне точно на теб?!

– За какво изпитание говориш, – попита Влади, а сърцето му се сви.

– Нима нищо не знаеш? Жена ти е била тежко болна. И тя е успяла да оцелее, но сега лицето ѝ е обезобразено, – съчувствено каза Кольо.

Влади се свлече на земята и се разплака.

Едва привечер той доби смелост и се прибра у дома си. Когато Ирена го видя, не можеше да му се нарадва:

– Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.

Когато седнаха на масата, Ирена усети, че нейният любим е загубил зрението си.

„Навярно е ослепял сред раняване“, – помисли си Ирена.

Но тя реши да не го пита за случилото се, за да не му причини излишни страдания.

Ирена, както и преди се грижеше за него, като любяща съпруга.

Така двамата живяха заедно още 15 години.

Поради неизлечимото си заболяване Ирена почина. Влади затвори очите ѝ …. и отвори своите.

През всичките тези 15 години той се преструваше на сляп, за да не се умножат страданията ѝ.

Ето какво означава да обичаш истински, да се направиш на сляп, за да не нараниш другия.

Данаил попадна в приюта с деца като него, невиждащи, загубили зрението си. Той носеше очила, за да не разберат хората, че е сляп по рождение.

Данаил много обичаше музиката. Той се опитваше да нагласи чутата мелодия на клавишите на мобилни телефон. Това учуди много учителите му.

– Данаил иска да се научи да свири на пияно, – каза Василев на директорката на приюта.

– Дайте го на Даря, може би тя ще измисли нещо по случая, – каза директорката.

Така започна неговото обучение. Учителката му по музика Даря Николова, слагаше пръстите му на клавишите, като му показваше как най-лесно може да извлича тоновете от тях.

По-късно Данаил не само свиреше, но и сам съчиняваше музика, пишеше песни. Той е много критичен към себе си и някои от творбите си унищожаваше веднага щом не му харесваха.

На един конкурс Данаил порази журито и зрителите със свиренето си.

Стана студент в института по социални технологии и рехабилитация.

Всеки ден изминава пътя от дома до института. Пътят не го плашеше. Той не се страхува, че ще се заблуди.
Освен в своя град Данаил се движи така и в околните селища, дори ходеше и на екскурзии и по-надалече.

Често го питаха:

– Как се ориентираш в града?

А той отговаряше:
– Прекрасно разбирам как е изграден един града. Знам, че се състои от квартали, които се разделят на разни участъци. И във всеки квартал има кръстовища със светофар и пешеходна пътека.

Когато Данаил се движи в града, той скрива бастуна си в чантата, но слага задължително очила, които отчасти скриват слепотата му.

Веднъж учителят му се скара:

– Защо не се движиш с бастуна си?

– С този бастун само предизвиквам съжаление, – глухо изропта Данаил. – Не могат ли хората да разберат, че да си сляп, това не е повод да те съжаляват? Инвалидността е непосредствена причина, човек да се усъвършенства и да развива своите умения.

Своите навици Данаил развиваше ежедневно. Неговата главна задача бе, да бъде полезен на хората.

Питаха го:

– Когато завършиш института, с какво ще се занимаваш?

– Ще уча хора, като мен, които не виждат да се ориентират в града, да скачат с парашут и разбира се да се усъвършенстват в музиката.

John Bramblitt е съвременен феноменален художник. Той е сляп, но рисува картини. Научил се е да различава цветовете на боите, усещайки текстурите с пръстите си. Творбите на художника са широко признати.
John Bramblitt е завършил с отличие университета в Северен Тексас в Дендон. През 2001 г., заради усложнения от епилепсия, неговите надежди да стане учител по изобразително изкуство са били попарени и той изпаднал в дълбока депресия.
Но като човек със силна воля, се научил на тактилна визуализация, която му позволявала да „види“ чрез докосване и да рисува. Разработил е специална техника, която му дава възможност да създава картини. Сюжети той взема от спомените си и реални събития в живота му.
Платната на John Bramblitt постоянно са изложени в различни галерии. Той често дава благотворителни уроци по живопис, интервюта и лекции, където винаги говори за това, че физическите недъзи не трябва да спират хората в желанието им да бъдат креативни или в нещо друго, което те обичат да правят. Семинарите на John Bramblitt  са уникални в света на изкуството. Те включват адаптивни методи за хора с увреждания.
John Bramblitt е автор на книгата „Крещя в мрака“ – една история за живота Bramblitt, пътуването му през територията на слепотата и как е намерил щастието си чрез изкуството.
John Bramblitt живее и работи в Дентон, Тексас, САЩ. Той е и консултант по разработване на програми за музеи, които са предназначени за всички, независимо от тяхната способност или увреждане.