Цяла вечер Димова седя в библиотеката у дома си. Тя не можеше да прогони скуката и самотата си. Дъщеря ѝ Дора си бе легнала рано, защото бе настинала. Катя, която бе поканила на кафе, в последната минута ѝ се бе обади, че няма да може да дойде, защото внезапно я посетила някаква нейна леля.

Димова обичаше да бъде сред хора, за това тази вечер ѝ стана неприятно, когато остана сама. Настроението ѝ се бе развалило, чувстваше се пренебрегната и изоставена. Поради липса на по-добро, тя пожела съпругът ѝ Стефан да си дойде тази вечер по-рано.

– Къде ли е сега? – питаше се тя. – В последно време бе някак особен.

Звънна в кантората му, но не го намери. Понякога ходеше в Клуба, но когато попита портиера по телефона той ѝ каза:

– Тази вечер изобщо не е идвал, госпожо Димова.

Оставаше само една възможност.

– Сигурно пак е тръгнал към село, – недоволно свъси вежди Даниела Димова. – Не е честно така да ме пренебрегва и щом му се отдаде случай да хуква натам.

Известно време тя пробваше да реши кръстословицата във вестника, но след като не успя, се зае с бродиране. Дребните бодове бързо я умориха. Освен това тя не харесваше този модел. Бе решила да го даде на дъщеря си, за да го довърши.

За да събере мислите си, започна да реди пасианс, но и това не ѝ помогна. Разочарованията тази вечер бяха твърде много и тя се разстрои, едва потискаше растящото чувство за самосъжаление.

И както седеше с картите в ръка, я връхлетяха спомени от миналото в дните, когато бе още неомъжена. Тогава животът бе светъл и безгрижен за нея. Въпреки, че майка ѝ умря рано по-голямата ѝ сестра се справяше със всичко и я подкрепяше. Тогава Даниела бе изпълнена с ведри мисли за бъдещето.

– Изобщо не съм си представяла, че с живота ми ще се случи така, – каза с тъга Димова. – Очаквах толкова много от този брак, а той се превърна монотонно провинциално ежедневие. А сега семейството ми е изправено пред финансова катастрофа. Какво ще правим?

Сълзите премрежиха очите ѝ.

Упражненията по риторика в университета бяха станали причина Даниела да се сближи със Стефан.  Той не беше от нахалните младежи и това ѝ се хареса.

Когато гостуваха на родителите на Даниела, баща ѝ подхвърляше на Стефан:

– Време е, млади момко, да ми изясните вашите намерения относно дъщеря ми.

А към дъщеря си хвърляше многозначителни погледи, които казваха: „В този младеж има нещо, Дани, не го изпускай“

Тя се съгласи да се събере със Стефан, въпреки че не бе нейният тип. Успокояваше се, че ще му помага в издигането му, както в работата, така и в общественото му положение.

Но тази вечер тя скучаеше. Това не бе животът, за който бе мечтала. А сега бе и сама, разкъсвана от самосъжаление и ревност ……

Срещнете  Новата година с радост. Бъдете през нея успешни, изпълнини с любопитство, готови за изненади. Не оставайте в плен на скуката и безделието.
Изгонете всички страхове и направете това, което отдавна сте мечтали. Време е. Започнете и непременно ще успеете!
Не търсете щастието, а сами бъдете негов източник. Отворете сърцата си и дарете с доброта, любов и благост хората.
Светът е такъв, какъвто го правим, всеки един от нас поотделно. Нека да помним това и да носим в себе си любов и мир.

Свещеник от църква малък град се славел със своето благочестие и порядъчен живот. Той старателно изпълнявал задълженията си. Живеел тихо и спокойно. Редовно извършвал богослужения два пъти седмично и по два часа през седмицата се отбивал в местното благотворително общество.
Един ден той изчезнал. Нямало го и в дома му. Разтревожени хората го търсели навсякъде, но резултат нямало.
Минал месец. Една вечер го видели да седи в клуба на местното благотворително общество и спокойно да пие кафе.
– Отче, къде бяхте през всичкото това време? – попитали го изумени енориаршите му.
– В затвора? – спокойно казал той.
– Как може да се случи такова нещо с вас? – недоумявли всички.
– Много просто, – отговорил свещеникът. – Преди един месец тръгнах да отида при архиепископа, а когато се връщах, докато чаках влака реших да разгледам витрините на магазинчетат наоколо и се увлякох. Но имах много време и умирах от скука. И тогава ми хрумна една идея. Всичкото това време можеше да премине в молитва за погиващите и нещастните. И това време го бях пропилял, а колко много хора погиват …. В това време на перона полицай водеше млада жена. Тя ме посочи с пръст и възкликна: „За всичко той е виновен!“ Сърцето ми се изпълни с мъка и разкаяние. Аз се съгласих с нея и признах, че тя е права.

Тя имаше нежно и дребно тяло, но голямо сърце, толкова голямо, че в него намираше гостоприемство и приют всяка чужда скръб и всяка чужда радост. Най-голямата разлика между нея и хората се състоеше в това. че другите проявяваха интерес само към някои неща, а тя до самата си смърт се интересуваше живо от всичко и всички на тоя свят. В целия й живот нямаше случай, когато тя се е ограничавала само с някои въпроси или да е оставала безразлична към някои хора.
Болният, който се интересува от всичко и всички, освен от себе си и който не знае какво е това скука, е опасен противник за болестта и не може лесно да бъде победен. Именно тази черта в характера й помогна да доживее близо деветдесет години.
Интересът й към хората и животните беше много личен и приятелски. И в най-безнадеждните случаи тя винаги намираше в тях нещо, което да оправдае, и нещо, което да обича, дори ако трябваше да си въобрази, че то съществува. Тя бе естествен съюзник и приятел на самотните. За нея казваха, че е благочестива.
Веднъж бе подведена да каже добра дума дори за самия сатана. Започнаха да ругаят дявола. Заговорниците се надпреварваха да го хулят, да го изобличават жестоко, докато накрай нищо неподозиращата жертва падна в клопката.
Тя се съгласи:
– Обвиненията ви са основателни. Дяволът действително е затънал в грехове и пороци, но кой би казал, че с него са постъпили справедливо? Грешникът си е грешник и нищо повече; сатаната просто е един грешник, както и всички останали. А как са се спасили другите грешници, нима със собствени усилия? Не, така никой не би могъл да се спаси. На помощ на техните незначителни усилия идват горещите, призоваващи за милост молитви, които всеки ден се отправят в църквите от целия християнски свят от милиони състрадателни сърца. А кой се е помолил за сатаната? Кой през това време е имал човещината да се помоли за грешника, който най-много се нуждае от молитва, за нашия събрат, който най-много се нуждае от приятел, а няма нито един, за единствения грешник между грешните, който има явно и неоспоримо право за него да се молят денонощно по простата причина, че той, като грешник на грешниците, има най-голяма нужда от това?
Тази приятелка на дявола беше добра душа, надарена от природата с естествена, несъзнателна състрадателност. Когато пред нея обидеха или сконфузеха беззащитен човек или животно, това събуждаше нейната жалост или негодувание и тогава от нея нямаше по-красноречив оратор. Нейното красноречие рядко биваше разпалено и необуздано, напротив, обикновено то беше кротко, съчувствено, убедително, проникновено; и толкова неподправено, благородно и простичко.
Обиждаха ли някого, било човек или животно, боязливостта, естествена за нейния пол и крехко телосложение, изчезваше и на преден план се явяваше смелостта.
Един ден на улицата един разбеснял се мъж, страшилище за целия град, пред погледите на благоразумно стоящите настрана мъже, гонеше голямата си дъщеря с дебело въже в ръка и заплашваше:
– Ще те разнищя с него……
Тя отвори широко вратата на нещастницата и вместо да я затвори и заключи след това, застана на прага и препречи пътя с разперени ръце. Мъжът започна да ругае, да псува, да я заплашва с въжето, но тя не трепна и не прояви капчица страх. Само стоеше права и горда и го бичуваше, посрамваше, осмиваше и предизвикваше с тих глас, който не достигаше до улицата, но достигна до съвестта и достойнство на този мъж.
Накрая той й се извини. Не бе виждал по-храбра жена от нея. После си тръгна по пътя, без да каже дума повече и я остави на мира. След тази случка двамата станаха приятели, защото в нея той беше намерил човек, който не се бои от него.
Веднъж на улицата тя изуми един як колар, който биеше коня по главата с дръжката на дебелия си камшик. Тя му грабна камшика и така убедително заговори в защита на провинилия се кон, че коларят осъзна вината си и дори даде обещание, че никога вече няма да се отнася зле с коня си.
Такова застъпничество за тормозените животни беше съвсем обикновено нещо за нея. Очевидно умееше веднага да покаже добрите си намерения, без да обиди никого, защото винаги постигаше своето и извикваше у противника възхищение и уважение.
Всички, които не можеха да говорят имаха приятел в нейно лице. Всяка бездомна, гонена, окаляна и безпътна котка веднага познаваше в нея своя покровител и защитник и я следваше до къщи. И инстинктът на животното не го лъжеше, то бе приемано в дома й с разтворени обятия.
В къщата й имаше деветнадесет котки. И нито една не се отличаваше с никакви особени качество. Единственото им качество беше, че всички бяха нещастни. Те бяха тежест, но нали бяха несретници, това бе достатъчно, за да стоят в дома й. Тя не разрешаваше те да бъдат държани в клетка. Не би допуснала да бъде лишен от свобода дори един плъх.