Тежки дни. Всички ги имаме. Някои дори са по-лоши от другите.

Когато Радой стигна до сградата, откри, че бурята бе съборила няколко тухли около върха.

Той монтира греда с макара в горната част на сградата и вдигна няколко варела, пълни с тухли.

Когато поправи разрушеното, останаха му доста тухли. Той го пусна надолу. И стана неочакваното, защото не бе съобразил, че варелът е по-тежък от него.

И преди Радой да осъзнае грешката си, варелът започна да се спуска и рязко го дръпна. Той се опита да се задържи, все пак бе доста далече от земята. Ако опиташе да скочи, щеше да се пребие.

На половината път срещна варела с тухлите, който падаше бързо.

Получи силен удар по рамото, след което Радой продължи към върха, където удари главата си в гредата, а пръстите му се заклещиха в скрипеца.

Варела се удари силно в земята и тухлите се разпръснаха.

Сега Радой стана по-тежък от варела и тръгна надолу с голяма скорост.

На половината път пак срещна варела, но вече празен, който бързо се издигаше нагоре. При разминаването Радой получи допълнителни наранявания по краката си.

Най-накрая нашият злополучен герой се удари в земята, приземявайки се върху купчината разпилени тухли. Изпусна връвта, която държеше, а празният варел побърза да се върне бързо на земята и силно го халоса по главата …. Радой загуби съзнание.

Дойде на себе си чак в болницата.

А по-късно се питаше:

– Защо изобщо изпълзях изпод завивките тази сутрин, щом не мога да се върна в леглото си тази вечер?

Повечето от нас изпитват затруднения с решаването на няколко проблема през деня, но когато започнат да се стоварват в изобилие, без облекчение и причина, започваме да се нервираме и мрънкаме.

Има хора, които ни обичат и наистина биха искали да ни помогнат, но ние не ги търсим. Трудните дни обикновено са самостоятелни полети.

Денят бе хубав. Въпреки силното слънце, лекия ветрец помагаше на двамата катерачи да не го усещат. Бяха много близо до върха.

Спряха за почивка и се огледаха. Том, както винаги първо се хвана за бутилката с водата. Лицето му бе почервеняло.

– Не бързай, – посъветва го баща му. – Пий бавно, на глътки!

Том му се усмихна и продължи да унищожава водата от бутилката.

Бащата забеляза орел и се загледа в полета му.

Том въздъхна облекчено и хвърли на земята празното шише.

– Виж, – баща му посочи с ръка орела. – Този е от най-добрите в пилотирането.

– Е, всички птици летят, – възрази Том.

– Да, но той има способност да се издига над всяка буря. Докато другите птици дори не могат да излетят заради метеорологичните условия, той се втурва напред.

– Сигурно има нещо особено в крилете, – заинтересовано се обади Том.

– Орловото перо е проектирано по такъв начин, че да се стеснява към края, образувайки прорези. Те служат като амортисьори. Разчитайки на Божия Дух, ние ставаме като орли с амортисьори ….

– Какво? – ококори учудено очи Том.

– Нека обясня, – почеса се бащата по тила. – Когато по пътя ни се появи нещо, което се опитва да ни удари или дори да ни събори, да открадне радостта или мира ни, Светият Дух работи като амортисьор. Благодарение на Него ние не падаме, но оставаме на място и продължаваме да вървим напред. Ти и аз ставаме като орли, ако се надяваме на Господ и приемем в сърцата си корекциите, които Светият Дух прави в живота ни, за да не се отклоняваме от пътя си!

– Колко високо летят, – възкликна Том. – А какви ли им изглеждаме? Сигурно, като малки пълзящи буболечки.

– Орлите виждат пет пъти по-добре от хората, – обясни бащата. – На нас с теб Бог ни е дал духовни очи. Той ни изпълва със своето разбиране и милост в моменти, когато изглежда нормално да отговорим на грубостта с грубост.

– Тогава ние имаме по-добро зрение от орела, – засмя се Том, – защото сме в състояние, да видим нещо по-дълбоко и съкровено.

Бащата потупа сина си по гърба:

– Така е, прав си, – потвърди той.

Двамата седяха и наблюдаваха как орелът се рее във въздуха.

– Някои орли са способни да развият скорост до 320 километра в час, – продължи бащата разказа си за орлите. – Благодарение на уникалните си способности те виждат плячка, която е много далеч от тях, и се втурват към нея, за да я атакуват.

– И лети със същата скорост до плячката си?

– Не, на четири метра от целта, махането на крилата на орела действа като спирачка за намаляване на скоростта на полета. Това е необходимо, за да може да грабне плячка. По същия начин, ако имаме затруднения с хората около нас, идват моменти, когато трябва да кажем „стоп“ на себе си.

– За това „стоп“ не ми стана много ясно обясни ми, – помоли Том.

– Много просто. Всичко върви наред и изведнъж възниква сериозен проблем, който изисква твоето внимание. И в такъв момент трябва да се държиш като орлите, да спреш моментално. Необходимо е да натиснеш бутона за спиране навреме, за да предотвратиш конфликт или неприятно събитие. Господ ни е дал всичко необходимо, за да можем да направим точно това.

Време е да спрем и да освободим място за Господа и то не какво да е, а трона на собственото ни Аз.

Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.

Широка усмивка се разля по лицето на Жоро.

– Живеем в култура, – заяви той, – която цени мълниеносната скорост на Wi-Fi, транзакцията с едно кликване, мигновените доставки, успеха за една нощ, …

– Но има една добродетел, която е на изчезване, – предизвикателно го прекъсна Милен.

– И коя е тя? – с нескрит интерес попита Жоро.

– Търпението, – забелязвайки несъгласие в изражението на приятеля си, Милен продължи, – Липсата на търпение се изразява в негодувание към страданието.

Жоро го погледна въпросително, без да каже нещо.

– Не обичаме да страдаме, – наклони глава на една страна Милен. – Копнеем да живеем в свят без страдания.

– Че кой би искал доброволно да страда? Такъв най-малкото е луд!

– Ако си последовател на Христос, си призован към търпение и издържливост.

– А когато виждаме страдание около нас, сблъскваме се с лични трагедии и сме свидетели как често несправедливостта надделява?

– Тези, които са честни и останат верни на Христос, са преследвани.

– Май Бог остава мълчалив пред подтисничеството и злото, – засмя се предизвикателно Жоро.

– Господното идване е близо и предстоящо. Християните са призовани да отстояват в справедливост, милост и състрадание, въпреки че на този свят никога няма да получат справедливостта, от която се нуждаят.

– Тогава защо се блъскате толкова?

– Ние знаем, че Съдията стои на вратата и Той ще постъпи правилно и справедливо, когато дойде. Истинската справедливост, свят без страдание и зло се реализира в Божието царство, когато Бог управлява и царува над всички неща.

Жоро само махна с ръка. За него всички тези думи бяха без смисъл, като че ли това изобщо не го засягаше.

Завръщането на Христос е от ключово значение, така повярвалите в Него няма да загубят надежда пред страданието. Без тази надежда такива могат да бъдат изкушавани да роптаят един срещу друг и да не стоят твърдо.

Оставайки твърди и непоколебими в настоящото време, при идването си Господ Исус Христос ще потвърди търпеливата издръжливост на последователите Си и всеки ще получи наградата си.

Неделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.

По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.

Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.

И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.

Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.

В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.

– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.

– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.

– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.

Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.

Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!

Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.

Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.