Неделя. Последният ден на седмицата. В неделното училище на малката църква бяха събрани група деца. Младо момиче бе влязло в ролята на учителка. Тя раздаде на всяко дете кутия с пастели и скица на Исус.

– Оцветете картинката, – мило предложи младата учителка.

– Ау, трябва да оцветим Божия Син, – възкликна тихо едно малко момиченце.

Децата използваха само това, което имаха в кутийките си.

– Нямам синьо за небето, – обади се слабичко момче.

– Имаш лилаво, – побутна го другарчето му, – направи го с него.

Повече оплаквания за цветовете нямаше.

Е, ако косите на Исус бяха оцветени в червено, учителката нямаше да има нищо против. Тя учеше децата да представят Исус, всеки със своите си пастели.

Бог не направи ли същото и с нас? Той ни е създал уникални, за да можем да покажем Христос на света по различни начини, така че да бъде възприет.

Не губете време да украсявате своето собствено изображение! Не си заслужава.

Когато хората гледат лицето ви, кого трябва да виждат в същност? Нима Бога, не живее и не си е направил обиталище във вас?

Ако не е, поканете Го да го направи.

Бог не обещава аплодисменти за независими популяризатори на Исус.

Но голяма награда очаква Божите разгласители.

“ Хубаво, добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над многото ще те поставя, влез в радостта на Господаря си“.

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

Една жена се разхождала по улиците на Париж и видяла Пикасо, които скицирал на една маса в едно улично кафене.

Тя попитала Пикасо:

– Можете ли да ми направите скица срещу заплащане?

– Да, – веднага се съгласил художникът.

След няколко минути скицата била готова.

– Колко ви дължа? – попитала жената.

– Пет хиляди франка, – отговорил Пикасо.

– Но вие направихте това само за три минути, – учтиво напомнила жената на художника.

– Не, – казал Пикасо, – за това ми бе необходим целият ми живот.

В банката на Швейцария е предложено да се съхранява неизвестната картина на Леонардо да Винчи, на която е изобразена покровителката на художниците от епохата на Възраждането Изабела  д`Есте, съпруга на марграфа Мантуа.
Платното принадлежи на италианско семейство с богата история на колекциониране. Те са събирали произведения на изкуството в продължение на 400 години.
Специалистите са направили радиовъглероден анализ на картината, която има размери 61 на 46,5 сантиметра и са установили, че е създадена през Възраждането. Освен това съобщението се опира на думите на Карло Педрети, италиански специалист по наследството на Леонардо да Винчи, който е заявил, че е видял портрета в ръката на майстора.
Основно доказателство за авторството на Леонардо в момента е значителна прилика с скицата, направена от художник за портрет на Изабела д`Еcте през 1499 година, която се съхранява в Лувъра.

През 1825 година механикът Уолтър Хънт задлъжнял с 15 долара. Трябвало бързо да върне парите, но самият той нямал никакви в себе си. Мислил Хънт какво да прави и създал скица на закрепващи елементи от много тънък проводник. На единият край на закопчалката имало навита пружинка, а на другата калпаче заключващо края на иглата. Със своето изобретение механикът не само върнал 15-те долара, но продал скицата за 400 долара.

Така на 13 юни 1825 г. била патентована безопасната игла.

Подобна игла е създадена много преди изобретението на Хънт, но тя е изглеждала много по-различно. Тези продукти са известни като брошки и са се използвали от много древни и средновековни народи като скрепителни елементи за наметала и други дрехи. Но скоро след това те били заменени от копчетата.

Възраждането на безопасната игла е било крайно необходимо за домакинството. Тя се използвала за прикрепване на бродерии, закопчаване на пелени, дори и за закрепване на долно бельо.

По едно време този вид игли дори се е превърнала в символ и атрибут на младежи, които се обявили срещу традиционните ценности на обществото. Те ги прикрепвали към лицето и тялото си.

Безопасната игла през всичките тези години от създаването си не се е променила. Тя се намира във всеки дом и без нея трудно се минава.