В автобуса се качи човек с мръсни, протрити дрехи. Изглежда отдавна не бе имал покрив над главата си, навярно се скитат насам натам. По лицето му имаше синини. Цялото беше подпухнало.

Огледа се и започна:

– Граждани, три дена не съм ял. Честно не лъжа. Страхувам се да открадна, защото нямам сили да избягам. Много съм гладен, дайте ми колкото желаете. Не ме гледайте, пийвам си. И това, което ми дадете, възможно е  да го пропия.

Намериха се добри хора, събраха малко пари и ги дадоха на човека.

Той се обърна към пътниците, поклони се и каза:

– Благодаря ви, нека Бог ви даде всичко от което се нуждаете.

Близо до вратата седеше един озлобен мъж, който изрева срещу скитника:

– Гнида, куче мръсно. Пари просиш. А аз може да нямам с какво да нахраня семейството си. Скоро сигурно ще ме уволнят. Но аз не прося като теб, измет такава.

Скитникът извади всички събрани пари от джобовете си и ги даде на намръщения мъж.

– На вземи. Навярно ти трябват.

– Какво? – изрева мъжът.

– Вземи, – каза кротко скитникът, – на теб са ти нужни. А на мен ще ми дадат. Хората са добри.

Просякът мушна парите в ръцете на изумения мъж и отиде по навътре в автобуса.

– Ей, почакай! – извика мъжът и се втурна след скитника, но той вече слизаше през задната врата.

Хората се умълчаха. Мъжът седна отново на мястото си, където седеше преди. Пътниците минаваха край него и не му обръщаха внимание.

Ако някой го бе погледнал, щеше да забележи, макар че се бе обърнал към прозореца, как раменете му леко потрепваха, а очите му се пълнеха със сълзи …

Окичена с бижута възрастна дама с изискани маниери влязла в лондонски ресторант, където обядвала и танцувала цяла вечер на благотворителен бал, чиято цел била да подкрепи децата от улицата.

Тя вече се готвела да седне в своя „Ролс-Ройс“, когато към нея се приближил малък скитник и помолил:

– Мадам, дайте ми малко пари, не съм ял от два ден.

Дамата се отдръпнала от тинейджъра и му се скарала:

– Как смееш, нехранимайко такъв! Нима не си разбрал, че аз цяла вечер танцувах за такива като теб.

Стигнаха до малък оазис. От ръба на висока канара се стичаше не много висок водопад. Той обливаше скалите и образуваше в подножието малко езерце с прясна вода. Почувстваха се благословени и преливаха от радост.

– Казах ви, че трябва да имаме вяра  – каза назидателно Ангел. – Бог ни доведе тук. Той няма да ни остави.

В оазиса имаше палми с фурми и храсти с ухаещ жасмин. Тръстики с месести стъбла растяха по бреговете на езерцето. Бели цветя се носеха по зелената вода. Те имаха формата на звезда.

Наблизо беше и малка горичка с черници. От листата им се носеше жуженето на осите и се долавяше пърхането на водните кончета.

Въздухът бе прохладен и свеж, особено когато подухваше лек бриз, който бе спокоен и нежен.

– Добре е да останем в това закътано място, – възторжено предложи Ангел.

– Ти не осъзнаваш, че в такива жестоки времена не е хубаво да се задържаме дълго някъде, независимо че имаме вода и храна, – каза Марта.

– Завистта си е завист и е присъща на хората, – започна философски да разсъждава Ангел на глас. – Колкото по-хубаво е мястото, толкова повече хората ламтят за това, което имаш. По-добре е човек да бъде бедняк, скитник, тайна в мрака на нощта. Ако притежаваш нещо, което другите нямат, ставаш мишена на тяхната извратена алчност.

– Щеше да бъде по-добре, ако бяхме направили лагера си в някоя от пещерите извън оазиса, – обади се Марта.-  Или да бяхме продължили още навътре в пустинята, следвайки следите на дивите камили.

Но Ангел се боеше от пустинята затова каза:

– Нека да останем тук, където  е по-безопасно.

Марта се боеше и предчувстваше, че нещо ще се случи. Имаше чувството, че пъстрите сенки под финиковата палма бяха приели формата на усойница.

Мина известно време и една змия пропълзя в пясъка пред краката ѝ

Тя  сподели страховете си със Сара и предложи:

– Хайде да се преместим.

– Има хора, влезли в пустинята преди нас, които никога не са се върнали – прошепна Сара. – Обикновено били изоставени от другарите си и били погълнати от дивите зверове. Други били победени от глада и жаждата, а трети били отвлечени и поробени от месните племената. ….. Тук имаме всичко, от което се нуждаем.

– Ако си тръгнем, означава, че сме неблагодарни на Бог за неговата милост.  –  продължи да настоява Ангел. – Тук ще се чувстваме добре.

Щом Марта погледна към останалите, които си подвикваха щастливо, докато се гонеха под палмите, в миг забрави страховете си.

Останаха там, където имаше вода и храна, въпреки че на здрачаване по бреговете на езерцето се събираха хиени, привлечени от прохладата на водата, както всички зверове в пустинята.

Тези жестоки създания идваха наблизо, очите им искряха хищно, вперени в магаретата още  нещо, което бяха пренебрегнали. Нощем хищниците издаваха звуци, от които им настръхваха косите, но те кладяха огън и се завиваха през глава.

Малко хора минаваха оттам, напълваха кожените си мехове с вода и продължаваха. Тя бяха достатъчно мъдри да не останат на постоянно място в тези несигурни времена, защото ако не зверове, то хора можеха да им напакостят.

Беше се появила странна обява: “ Продава се вила до морето, на три етажа, с басейн и градина на цена 1 долар“.
Беден човек бе разгърнал вестник оставен на масата отвън.
– Каква глупост! – изръмжа скитникът, след като прочете обявата във вестника и го хвърли.
Той тръгна около къщите да търси храна и отново видя на стената същата обява:“ Продава се вила до морето, на три етажа, с басейн и градина на цена 1 долар“.
– Това печатна грешка ли е? Но там беше във вестника, а сега и на стената?! – мърмореше си скитникът и продължи по-нататък.
Когато излезе на булеварда скитникът видя банер, на който пишеше: „Продава се вила до морето, на три етажа, с басейн и градина на цена 1 долар“.
Размишлявайки бедният човек реши, че това може да го напише само луд човек и реши да провери. Нямаше какво да губи, освен последния си долар в джоба.
Пристигна на адреса и видя същата къща от снимката. Плахо позвъни. Вратата му отвори красива жена.
– Извинете, – малко смутено каза скитникът, – аз …. по обявата. Това някаква шега ли е?
– Какво говорите, всичко е точно.
– Аз питах за цената на вилата обявена за 1 долар. Наистина ли е толкова? – скитникът недоверчиво погледна дамата.
– Да. 1 долар. Ако се интересувате от предложението, можете да огледате къщата.
Скитникът остана във възторг от видяното и даде последния си долар. Така станал собственик на луксозна вила.
Но все пак решил да разбере, защо на такава низка цена се продава тази имот.
– Извинете, но не разбирам, защо на такава цена продавате тази прекрасна вила.
Жената се засмя и каза:
– Според завещанието на моя мъж, аз трябва да продам нашата вилата и парите да приведа на сметката на неговата любовница. Не можех да не изпълня последната му воля. Обявата виси вече половин година, но вие сте единствения, който откликна на нея. Желая ви всичко хубаво и успех.
И жената си тръгна.
На всеки се дава шанс! Само трябва да се повярва, че невъзможното е възможно.

Един чиновник излезе от офиса си, погледна към двореца на императора с бляскавите кули и си помисли: „Колко е жалко, че не съм се родил в кралско семейство, животът би бил толкова по-лесен…..“
И тръгна към центъра на града, откъдето идваше ритмичен звук на чук и високи възгласи. Работници строяха нова сграда на площада.
Един от рботниците видя чиновника и си помисли: „Защо не отидох да се уча, както ми казваше баща ми. Сега щях да се занимавам с по-лека работа и щях да преписвам текстове всеки ден, и животът щеше да бъде много по-лек….“
По това време императорът пристъпи към големия прозорец на своя дворец и погледна към площада. Той видя работниците, чиновникът, продавачите, купувачите, деца и възрастни и си помисли, колко хубаво би били всеки ден да си на чист въздух, да се знимаваш с физически труд, да работиш някаква работа или да бъдеш просто скитник, и съвсем да не мислиш за политика и други подобни сложни въпроси.
– Какъв спокоен и обикновен живот имат тези прости хора, – казал си той. – Колко са щастливи!
Често се случва да си мислим с наслада, че би било много по-добре, ако сме родени в друго време, в друга страна, при други родители. Но в тъканта на вселената, всеки един от нас е на мястото си.
А да изживеем даденият ни живот щастливо е по силите на всеки.