Бяха навлезли доста навътре в пещерата. Вътре бе тъмно и влажно. Лозан светна с фенерчето и огледа стените, но светлината се губеше между вдлъбнатините на скалите и те трудно можеха да видят нещо.

Любен отвори раницата си и извади дистанционно управляема количка. След нея измъкна и лаптопа си.

– Това ще ни помогне ли изобщо? – засмя се Дина. – С камерата ще бъде още по-бавно.

– Освен камера тук е монтирано и лазерно картографиране, – поясни Любен.

– Това пък какво е? – недоверчиво, но с любопитство погледна Лозан към Любен.

– Докато управлявам дистанционно миниатюрния автомобил из пещерата, лазерът ще измерва разстоянията до стените и повърхностите и ще препраща получените резултати към лаптопа, а той ще конструира триизмерен образ.

– С помощта на този дребосък ще видим цялата пещера? – попита изненадана Дина.

– Системата ще генерира графично изображение на това, което можеш да видиш при нормално осветление, – поясни Любен. – Когато се включи светлината на фенерчето върху количката, видимото изображение автоматично се налага върху генерираното от компютъра. Връзката между отделните части на системата се осъществява от този малък предавател, който служи и за ориентир.

– След колко време ще заработи това чудо? – попита нетърпеливо Дина.

– Трябват му само няколко минути да събере и обработи информацията, – каза Любен. – Максималната скорост на автомобилчето е 60 км/ч. Моята работа е да го прекарам от единия край на пещерата до другия. Лазерът и компютърът ще направят останалото. Така ще получим общ изглед на това, което е в пещерата.

Любен постави автомобилчето на пода, стартира програмата от лаптопа и задвижи миниатюрната количка с дистанционното. Автомобилчето изчезна в тъмнината осветявайки пътя си с монтираното на него фенерче.

Любен насочи вниманието си към дисплея на лаптопа. След десет минути автомобилчето обиколи пещерата и се върна там, от където бе тръгнало.

– Страхотен си, Шумахер! – пошегува се Лозан.

– Все пак има полза и от електроните игри, – засмя се Любен.

На дисплея се появи груба картина на пещерата в триизмерен образ. Любен чукна още няколко клавиша и изображението стана по-ясно.

Сега те виждаха много добре всичко от пода до тавана в цялата пещера.

Скулпторът самоук Ра Полет вече 25 години  всеки ден работи в пустините скали на Ню Мексико, където е издялал вълшебни дворци.

Той намира пещери от светъл пясък, които лесно се подават на длетото. Издълбава ги и ги разширява, създавайки система от свързани помежду си сводести зали.

Скулпторът покрива стените с изящна резба. Всяка пещера си има свой стил. Ра е направил всичко сам, негов верен помощник е кучето му.

На стените в пещерите, той е изрязал прозорци и слънцето през деня залива залите с ярката си светлина.

Своите тайнствени подземни дворци Ра нарича „девствени светилища“, в които човек остава насаме със себе си.

Докато работи, Ра е направил уютно място за себе си, където има всичко, което му е необходимо за живота.

Неотдавна за легендарният самотен художник е бил сниман филм „Копач на пещери“, който е номиниран с „Оскар“ за най-добър документален филм.

Всеки човек тук на земята е зает със своите си работи. Космосът за него се явява далечен и абстрактен, но не и за учените, които го изследват.

За тях, всяко ново откритие е нов етап в разбиране на непознатото, а за всички останали земни обитатели е истинско чудо.

През 2014 г. астрономи откриха първата система от планетни пръстени, които се намирали около астероида Херикло.

Това било съвсем неочаквано за учените. За тях било напълно непонятно как може да се образува пръстен около толкова малък обект.

В САЩ президентът се избира не пряко от народа, а от така наречената избирателната колегия.

Броят на избирателите в даден щата е равен на броя на неговите представители в Конгреса, зависещи от числеността на населението.

Всеки гражданин има право да даде своя глас. След това всеки щат определя своя победите и всички избиратели от този щат гласуват за него на принципа „победителят получава всичко“.

Поради тази система три пъти в историята президент е станал кандидат, който не е събрал мнозинство от народния вот.

Последният такъв случай е станал през 2000 г., когато за президент е избран Джордж Буш младши.

Теоретично при екстремални значение на всички показатели човек може да спечели изборите, набирайки само 22% от народния вот.

Бяха изпаднали в трудна ситуация, но поне в началото не се отчайваха. Очакваха помощ отвън. Тъй като бяха събрани от съдбата, Даниела и Марко можеха да се опознаят по-добре, като всеки разкаже нещо за себе си.
– Разкажи ми за твоята работа – каза Марко.
Лицето на Даниела се озари. Тя сякаш забрави къде се намират.
– Занимавам се с изучаването на тип безгръбначни животни, наречени мешести. Този тип включва един подтип, известен като медуза. Повечето хора смятат медузите за скучни.
– Аз пък мисля, че са много интересни – каза Марко. – Веднъж бях ужилен от португалска фрегата. Срещата беше изключително болезнена.
– Фрегатата не е точно медуза, а по-скоро колония от множество организми, живеещи в симбиоза. По пипалата си имат хиляди капсули, пълни с отрова. Дължината на едно пипало може да стигне до 20 метра. Но размерът не винаги е най-важното. Имаш късмет, че не си срещнал малка морска оса. Ужилването на това създание може да те прати в моргата, – засмя се Даниела.
– Тогава изобщо не изглеждах като късметлия, – каза Марко.
Той си спомни парещата болка, но за да прогони тези мисли тръсна глава и попита:
– Какво точно изследваш на тези медузи?
– В лабораторията се занимаваме с изследвания свързани с океанската биомедицина. Смятам, че океанът скоро ще стане основен източник на химически съединения за фармацевтиката.
– И ще измести, това, което имаме в наличност сега? – Марко разпери невярващо ръце.
– Океанът ще надмине всичко, което е било открито до сега, – натърти Даниела.
Марко поклати недоверчиво глава.
– Между сушата и морето има повече прилики, отколкото разлики, – започна да обяснява Даниела. – Да вземем например курарето. Индианците от Амазонка са го използвали като парализираща отрова, с която са мажели върховете на стрелите си, но свойството му да отпуска мускулите го направи полезно лекарство.
– Виждаш ли същия потенциал и при медузите?
– Не само при тях. Има и други привидно прости създания със сложни системи за хранене и защита като сепии, октоподи, охлюви ….
– И какво точно правите сега в Тихия океан?
Това бе таен проект и на нея ѝ бе забранено да споделя каквато и да е информация за него. За да отклони вниманието му, Даниела попита:
– Наистина ли мислиш, че ще дойдат да ни спасят?
– Убеден съм, екипът ни винаги е действал така, че да измъкне хората, които са попаднали в затруднена ситуация, – убедено каза Марко.
Въпреки, че убеждаваше Даниела, Марко знаеше, че спасяването им е доста проблематично. Пестенето на кислород само щеше да забави неизбежното.
Марко погледна към екрана, оставаше им въздух за по-малко от два часа.
Застоялият въздух започна да ги замайва. Марко затвори очи и се опита да не мисли за намаляващите запаси от кислород.
Даниела се бе отпуснала до него. Изглежда беше загубила съзнание.
И когато Марко усети, че става още по сънлив и губи представа за нещата наоколо, си каза: „Това е краят, няма да могат да дойдат на вр….“ , се чу мощно раздвижване на водата.
Няколко ръце грабнаха отпуснатите тела и ги измъкнаха нагоре …..