Когато любовта се разбие на остри камъни, бъдещия живот, още много години тече по инерция. Болката си взема своето, а ти срещаш друг.

Радка се запозна с добро, но тъжно момче. Той бе затворен някак в себе си. Не умееше да се смее.

Този тъжен младеж се казваше Антон. Явно бе преживял нещо, което силно го бе разтърсило.

– Три години и половина тъгува за не състоялата се сватба. Душата му, особено в неделя, го тегли към гробищата, където почива любимата му Ана, – сподели майката на Антон с Радка.

Тя беше добра жена и харесваше Радка. Веднъж между двете се състоя сериозен разговор.

– Радке, ти си добродушна и мила девойка. Боли ме като те гледам как страдаш. Два пъти повече ме боли за сина ми, като знам от какво страда и той.

Радка само въздъхна.

– Той все още обича Ана, – продължи майката на Антон. – Тя беше красиво и нежно създание. Всички я обичахме, но се случи беда. Тя катастрофира преди четири години, малко преди сватбата им с Антон. Може би не трябва да ти го казвам, но не мога повече да мълча. Той те уважава и те цени, но ….

Радка прекрасно разбираше всичко. „Ох, тази любов“, – помисли си тя.

Страшно е, когато се намираш  в центъра на огъня ѝ.

Тъжният младеж не беше дошъл на себе си от сполетялата го мъка, но Радка реши търпеливо да го чака дотогава, докато душата му се успокои.

Отдавна не бяха се виждали. Може би десет или дванадесет години, откакто бяха напуснали вече дипломирани университета.

Елена бе с малкия си син Пепо, който бе само на четири годинки. Симеон оглеждаше бившата си колежка и отчиташе промените, които времето бе извършило над нея.

Панайот само я погледна и се усмихна окуражаващо:

– Същата си си останала.

Милена също бе с малкия си син Васко. Какво да се прави млади майки, няма на кого да оставят децата си.

Компанията от бивши студенти влезе в близката бирария. Седнаха на една маса и започнаха да се редят спомени от младежките им години.

Изведнъж малкия Пепо протегна ръка към чашата с бира на майка си, но Симеон я отклони бързо. Детето започна да се тръшка и да тропа с крак.

Симеон му наля сок от ябълки, който имаше почти същия цвят. Пепо изпи предложената му течност, но след това отново протегна ръка към бирата.

Майка му отля малко от чашата си и каза:

– Не можеш да го измамиш със сок, щом е видял бирата.

– Но той е толкова малък, – възпротиви се Панайот.

– Докато не му дадеш бира, няма да се успокои, – въздъхна Елена.

– Но, как може? – Милена не бе на себе си от изненада.

– Веднъж на шега му дадохме и от тогава, щом види бира си иска, – уточни Елена.

– Не говориш сериозно, нали? – изгледа я изпитателно Симеон.

– Какво толкова, – засмя се Елена, – някъде четох, че алкохол в малки количества даже е полезен за организма.

Всички я гледаха паникьосани, без да знаят, какво да ѝ кажат.

А малкия Васко си играеше с камиончето на стола и нищо не искаше от масата. Явно майка му не бе чела такива „умни“ статии.

  – Много от нас са готови да наставляват Бога, вместо да Му се подчиняват, да приемат Неговото наставление и то да ги ръководи. Те  искат да оказват пътя на Господа, вместо да му се покорят и покорно да Го следват, където и да ги поведе – към по-добра родина.

– Говориш ми за друга Родина, където всички живеят заедно, като едно голямо семейство. Как да я намерим? Трябва ли много повече сълзи да проливаме? Тя не е ли там, където цъфтят портокалите и миртата расте сред разкошни долини?

– Не, не е там , сине Мой.

– Или там над палмите, където се появяват пернати глави и играе между листата златен лъч? Или там където блести водата в моретата и локвите, където в ароматни горички на яки криле пърхат ята от неизвестни птици, чийто пера с украсени в дивни цветове?

– Не , не там , детето Ми.

– Дали в миналите векове, в далечен край, където реките текат в златни русла? Или в огнени лъчи, сияещи от рубини и светещи елмази из подземните дълбини, или на брега, където кораловите бисери блестят? Там ли се намира тази Родина?

– Не, не е там дете…..Такава нетленната красота с очите си не бях видял. Толкова радостни песни до сега не бях слушал. Чудесата на тази страна не можеш да опишеш, те са като сън. Нито скръб, нито смърт няма да проникне там. Праха на времето, няма да докосне вечните ѝ чудеса. Зад границата на гроба,…. към висините на небето, тя е там, сине Мой!

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

Ники си почиваше у дома след учебните занятия. Изведнъж чу страшно пращене и експлозии, които приличаха на фойерверки. Той гледаше филм по телевизията, но този шум силно го обезпокои.

„Тези фойерверки – помисли си юношата. – са взривяващи се шисти. При дядо Васил има пожар“
И той хукна със всички сили към съседната къща, където сам живееше 64 годишен старец. Огънят бе вече обхванал тавана.

Дядо Васил се готвеше да си ляга, той не подозираше изобщо какво го очаква.

Ники влетя в стаята му и извика:

– В къщата ти има пожар. Бързо излизай навън!

– Ники това поредната ти шега ли е?

Но Николай настойчиво започна да го дърпа за ръката навън. Някой от другите съседи бе звъннал в пожарната.
Пламъците жадно обхващаха нови територии от тавана, но струята от маркуча на пристигналата пожарна кола, спряха поглъщащия огън, който бе готов бързо да изпепели старата къща.

Всички поздравяваха Ники и го потупваха по рамото:

– Ти си истински герой!

– Направих това, което би направил всеки, – отвръщаше на похвалите младежът.

– Не се ли уплаши? – попита го чичо Горан.

– В този момент изобщо не мислех за опасностите, – каза Ники, – тичах, защото не можех да остава в беда дядо Васко. Радвам се, че нищо му няма и той се чувства добре.

– Благодаря ти, синко, – с насълзени очи го прегърна дядо Васил, – а аз не ти повярвах….