Живял някога един отшелник. Веднъж той пожелал да види света. Оставил своята пещера и отишъл в един град. Там посетил един благородник. Той го приел, нахранил и приютил.

Този благородник имал осемгодишен син, който много го радвал.

Минало известно време. Чул се плач край портата, носели мъртвец към гробищата.

Благородникът казал:

– Иди виж, сине, носят покойник. За него вечно блаженство ли ще има или е обречен на вечни мъки.

Момчето излязло. След като се върнало то радостно казало:

– Той е намерил вечно блаженство.

След известно време край тях отново преминал покойник. Благородникът отново изпратил сина си. Когато момчето се върнало тъжно казало:

– Този е осъден на вечни мъки.

Тогава отшелникът се обадил:

– Четирийсет години живях отделен от хората в една пещера, един ангел ми носеше храна, но все още не мога да кажа кой е предопределен за вечно щастие и кой е обречен на вечни мъки. Как можем да знаем това едно дете?

Момчето отговорило:

– Слушам това, което хората, си говорят, когато вървят след ковчега. Първият път казаха за покойника: „Той беше достоен и добър човек, никого не обиждаше и угаждаше на Бога“, за това ви казах, че е приел вечно блаженство. От вторият покойник се оплакваха: „Зъл човек беше, постоянно лъжеше. Жесток и несправедлив беше. От Бога не се страхуваше и нямаше срам от хората“, за него ви казах, че е обречен на вечни мъки. „Човек се познава по делата“, – така ме учеше дядо ми.

Не за първи път семейство Ганеви оставаха без пари. Дори хляб нямаше с какво да си купят. Жана отиде на работа без закуска. Тя бе подтисната и разтревожена. По пътя си мислеше, от кого да вземе малко пари на назаем.

Със същата тревога и мъка в къщи останаха съпруга ѝ и двамата ѝ сина. Тримата мъже мълчаливо обмисляха, какво да направят, за да се преборят с глада.

По-големият от синовете Светозар имаше на другия ден изпит. Той учеше задочно право, затова се опита да забрави глада и отиде в стаята да чете. Бащата Христо и по-малкия син Цанко останаха с наведени глави в хола. И двамата бяха посърнали.

По едно време Цанко стана и пусна телевизора. На екрана се преследваха коли, гърмежи и пукотевици,  на земята хора облени в кръв, поредният екшън.

– Това интересно ли ти е ? – попита Христо.

– Какво да правя? Стомахът ми къркори, ще полудея….., – запротестира Цанко.

– Поразкарай се из квартала, може и да се окаже някоя, макар и временна, работа, – бащата се опита да насочи сина си към по-полезна дейност.

– Скапан живот, – изруга Цанко. – Татко, идва ми да ……

– Ще преживеем и това някак си, имали сме и по-тежки случаи, – каза умиротворително Христо. – Ще отида в кухнята. От това, което е останало ще опитам да приготвя нещо.

Хладилникът беше празен. На масата имаше малко парче зеле, три домата, две чушки и пера от праз, В паничка бяха сложени четири сварени картофа.

Христо огледа това богатство и реши да направи от него салата. Всеки от продуктите надроби на ситно, поръси всичкото със сол и от празната бутилка олио изцеди две три капки. С две вилици обърка всичко. Гребна малко отгоре и опита, стори му се вкусно.

Зарадва се и повика синовете си:

– Хайде, идвайте да ядем!

Всеки от тримата въоръжен с вилица, седна на масата. Гребяха бързо и мълниеносно ометоха „нещото“ в голямата купа.

Христо погледна към Светозар, знаеше, че големият му син все намира кусури на всичко и го попита:

– Е, Светльо, признаваш ли ме за готвач?

– Буламача ти не беше лош, – засмя се Светозар.

– Браво, татко, – похвали го Цанко, – беше чудесно. Много бе вкусно.

Изведнъж и тримата избухнаха в смях…..

Голяма грижа за Петрана и Васил бе съдбата на по-малкия им син Желязко. Повече от две години беше без работа. Все не можеше да си намери мястото в живота. Желязко бе чувствителен и нежен по природа, но дали заради несполуките или неудачите му беше доста груб в общуването си с хората.

Живко осъзнаваше цялата трагичност и жестокост на обстановката, сиромашията и бедността, отчаяната битка за оцеляване, за това предприемаше какви ли не комбинации, от груба, непосилна физическа работа до поправка и продажба на стари, износени коли втора употреба, което правеше с приятеля си Наско.

Всички тези работи бяха свързани с много неизвестни, но когато имаше макар и слаб успех, нямаше по-щастлив от него. Щом влезеше при родителите си, ще се усмихне, ще извади малко пари и ще каже:

– Изкарах малко, купете нещо за ядене…..

Понякога пазаруваше сам и донасяше найлонова торбичка, подаваше я на майка си и казваше:

– Сготви нещо вкусно от това, защото съм гладен като вълк.

За съжаление тези мигове бяха много редки. Понякога не му плащаха и го разиграваха и целия му труд отиваше напразно. Всичко това сгъстяваше болката и мъката в ежедневието.

След всяко поредно „неплащане“ Живко се връщаше омърлушен в къщи, сновеше от стая в стая и мълчеше.

Родителите му загрижено го питаха:

– Какво се е случило?

Той нервно отговаряше:

– И да ви кажа, с това няма да се променят нещата … не можете да ми помогнете …

– Откажи се от тези коли, щом те лъжат и не ти плащат според уговореното, – съветваше го баща му.

Живко махаше с ръка и казваше:

– Ще се оправя, не ми се бъркайте! Не съм малък.

Понякога в дома им го търсиха непознати. Те имаха подозрителна външност, лицата им не вещаеха нищо хубаво. Живко ги посрещаше на врата, обличаше се бързо и тръгваше с тях.

Родителите му оставаха разтревожени и стояха нащрек, докато се прибере.

Един път, когато се прибра много късно вечерта майка му каза

– Не издържаме, Желязко. Така повече не може да продължава ….

– Какво правиш? Къде ходиш? Майка ти и аз ще се поболеем от притеснение и безпокойство, – добави баща му.

Обстановката се нажежи, искрата пламна, Желязко не издържа и се разкрещя на родителите си:

– Оставете ме намира! Да не мислите, че ми е лесно! В това напрежение съм толкова объркан и разтревожен. Мислите ли, че в такъв напрегнат и объркан живот няма и аз да се разболея, някой рак да хвана ……

Тримата стояха безпомощни и омърлушени, а Желязко се чувстваше двойно по-виновен, защото изпусна нервите си и се разкрещя на родителите си.

Това е съдбата на много младежи в България, които си блъскат главите и не намират изход от положението. Някои успяват да заминат в чужбина, но не всички успяват и там ….

На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….

Тежка бе годината за семейство Димитрови. Безпаричието ги стягаше за гушата ежедневно. На всичкото отгоре на най-малкия член в семейството Йонко му се налагаше спешна операция.

Датата бе определена. Нужен бе кръводарител. За голяма изненада на семейството съседката им Николина , която често им досаждаше с проблемите си, каза:

– Аз ще дам. Кажете само кога да отидем. – Когато видя изненаданите погледи на родителите добави, – Съвсем не се шегувам, имам достатъчно кръв, ще дам колкото трябва за Йони.

Това бе спонтанно бликнало чувство. Гено бащата на Йонко се трогна, а майка му Маргарита  притисна силно до себе си Николина и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Николина!

Занизаха се дни и нощи на безпомощност и болка. Родителите на Йонко бяха много притеснени, а той ги окуражаваше:

– Престои ми вълшебно пътуване до приказен остров. После ще видите как ще тичам отново.

С добрината си и желанието на всеки да помогне, Йонко грабна сърцата на лекарите и обслужващия персонал в болницата.

В деня на операцията три часа майката и бащата се мятаха в мълчалива борба с връхлитащите ги кошмари. Куцукащите и количките с болните, които минаваха край тях им напомняха, че и други хора страдат, но всички те таяха надежда към лекарите, че ще им помогнат отново да се движат нормално.

Накрая доктор Тинчев излезе и каза:

– Не се притеснявайте. Операцията мина успешно, даже надмина очакванията ми.

Старшата медицинска сестра им се усмихна и добави:

– Имате много добър син. Когато го поведохме към операционната, той ми каза: „Майка ми е отвън. Облечена е в син костюм. Моля кажете ѝ, че съм добре и да не се безпокои за нищо…. Всичко ще бъде наред…“

Маргарита се разплака, а Гено едва удържа сълзите си.

Когато се върнаха от болницата Николина ги пресрещна на стълбите, набута няколко банкноти в ръката на Маргарита и прошепна:

– За Йонко, знам, че сега сте в нужда.

Когато Гено опита да възрази, Николина сложи ръката си върху ръката на Маргарита и добави:

– Знам, хора сме, всеки се нуждае от подкрепа и помощ – и продължи към вратата на апартамента си.

Добрината у хората не е изчезнала. Тя се проявява в най-трудните моменти на човека. Живи сме и човещината още не е умряла у нас.