Мартин бе малко осемгодишно момче. Той имаше синдром на Даун и за това децата от класа му трудно го възприемаха. Някои от тях се опитваха да бъдат любезни, а други бяха груби към него и му се присмиваха.

Един ден учителката дойде в класната стая и раздаде на децата по едно пластмасово яйце, като им заръча:

– Излезте навън. Намерете нещо, което според вас символизира живота, сложете го в яйцето и ми го донесете.

Децата ентусиазирано на двора и започнаха да събират нещата, които според тях олицетворяваха живота.

Най-накрая и последното яйце бе поставено пред учителката. Всички бяха любопитни и заинтригувани да разберат, какво другите са поставили в яйцата си.

Учителката започна бавно да отваря всяко яйце и явно да показва скритото вътре на всички.

Там имаше листа, цветя, пеперуди, бръмбари, мравки и какво ли още не.

Но когато отвори едно от яйцата, то бе празно.

Децата се развикаха:

– Кой не е изпълнил задачата?

– Защо нищо не е поставил в яйцето?

– На кого е това празно яйце?

Мартин вдигна ръка и каза:

– Това е моето яйце.

Децата отново повишиха глас и зашумяха недоволни:

– Мартин никога не прави нещата, както трябва.

– Защо не си сложил нещо в яйцето си?

– Не чу ли какво ни заръча учителката?

– Нима не разбра задачата?

Мартин ги изгледа учудено и спокойно каза:

– Яйцето е празно, защото гробницата е празна. Исус възкръсна.

В стаята настъпи тишина.

Мартин бе разбрал, че щом Исус е жив, това означава нов живот за всеки човек.

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Около година по-късно, след дългото пътуване на „Бийгъл“ Чарлз Дарвин е имал странна болест, която го бе измъчвала до края на дните му.

Три часа след хранене започвали много силни коремни болки, които преминавали в ужасно гадене. Скоро след това той започвал да повръща, което напълно го лишавало от сили.

От време на време, състоянието му се е влошавало толкова много, че той ставал почти инвалид. Най-ужасното е, че ние все още не знаем причината за болестта му.

Въпреки, че всичките му приятели мислели, че Дарвин е хипохондрик, съвременни лекари по-късно му поставили диагноза синдром на циклично повръщане.

Може ли в днешно време да се направи точна диагноза на Дарвин? Лекарите не са успели да направят нищо в тази насока.

Дали пътуването му по море е причина за това заболяване? Само Бог знае.

Когато някой губи любим човек, за него казват, че е с разбито сърце. Понякога това се случва в буквален смисъл.

Силните емоционални преживявания, могат да предизвикат стресова  кардиомиопатия или „синдром на разбитото сърце“, което може да доведе до остра сърдечна недостатъчност, смъртоносно камерно мъждеене или разкъсване на стените на камерата.

Въпреки, че в повечето случаи даденото заболяване не води до сериозни усложнения или смърт на пациента.

12 годишният Конър Принц живее във Великобритания и страдал от разтройство, което го принуждава да спи в продължение на седмици. В света този синдром е поразил 1000 души.

Проблемът бил забелязан, когато Конър бил на девет години. Тогава той заспал и родителите му не могли да го събудят цяла седмица. Следващия път детето заспало през ноември през 2012 г., а се събудило през януари.

По време на съня си Конър се изправял за няколко минути, за да се облекчи и яде, но през това време той бил объркан и неадекватен. Когато сънят отстъпел, той живеел като обикновено дете, с изключителен апетит.

До сега Конър не бил срещал Рождество, поради дълбокия си сън, но тази година на 25 декември, той се събудил и бодърствал достатъчно дълго, за да поиграе на шах. Родителите му били „на седмото небе“.

Синдромът на Клайн-Левин не се лекува. Родителите се надяват, че болестта ще премине сама. Известни са няколко случая, когато болестта е изчезнала спонтанно след 40 години.