На кея тича задъхан мъж. Хвърля куфара си на ферибота, който е на пет метра от кея.

Вкопчи се в някое от въжетата. Протяга се и с последни сили. пада на палубата.

– Оф, успях все пак, – казва мъжът.

– Ловко го направихте, – казва капитана. – Но вие можехте да почакате, докато акостираме.

Пагода Tiger Hill или кулата Huqiu се намира в град Сучжоу, провинция Дзянсу.

Кулата е построена в по-късен период на Петата династии (907-960 г.).

Нейната височина е 47 метра.

Това седеметажно здание е построено от осмоъгълници със сини тухли.

Повече от хиляда години кулата постепенно се накланя под въздействието на силите в природата. Наклона на кулата е 2,32 метра.

Цялата структура тежи седем милиона килограма.

Наталия няколко години посещаваше един старчески дом и помагаше на баба Маргарита или Марга, както я наричаха всички в дома. Девойката се стараеше да облекчи последните дни на старицата и да ги направи по-спокойни.

При общението си с баба Марга ценностите на Наталия се промениха. Това, което в живота ѝ изглеждаше много важно, мина на втори и трето място.

Веднъж баба Марга сподели с Наталия за какво най-много съжалява в живота си:

– Не знам нито една молитва. Сега се моля, колкото ми стигат силите. Дори понякога казвам само: „Господи, помилуй“, а изпитвам такава голяма радост от това.

Възрастната жена въздъхна дълбоко, но продължи уверено:

– Цял живот съм се страхувала от вярващи хора. Боях се, че те тайно ще споделят вярата си с моите деца и ще им разкажат, че има Бог. Децата съм си кръстила по традиция, но за Бог с тях никога не съм говорила.

Очите на баба Марга се напълниха със сълзи:

– А сега разбирам, че вярващите са имали живот, те имаха нещо важно, което искаха да споделят с мен, но тогава го пропуснах да мине така покрай мен ….

Лора гледаше по-заможните си приятелки и им завиждаше:

– Колко са щастливи само, – казваше си тя. – Не мога да проумея защо и аз да не използвам същите възможности и привилегии?

Един ден, когато разговаряше с приятелката си Нора по този въпрос, тя ѝ каза:

– Не мога да разбера, защо хората са толкова нещастни, при положение, че всеки ден от живота им, е дар от Бога?

– Знаеш ли колко пъти, съжалявам за нещата, които виждам у другите, а нямам възможност да си купя? – нацупи се Лора.

– Ти не умееш да се радваш, – весело я подкачи Нора.

– Радост от какво? – вдигна вежди и набърчи чело Лора.

– Не можеш или не искаш да се радваш на всичко, което имаш?

– Но аз искам и много други неща, които нямам….

– Радостта носи истинско удовлетворение.

– Но аз не съм удовлетворена…..

– Когато станеш сутрин погледни на възможностите, които ти предлага деня, – посъветва я Нора. – Всяко добро идва от Бога и е извор на щастие.

Лора погледна застрашително Нора, но тя не се уплаши от погледа ѝ, а продължи:

– Всяка минута, час, дори миг ти дават възможност за промяна. Ако не държиш живота си под контрол, ще имаш много разочарования.

Лора все още я гледаше враждебно.

– Довери се на Бога, – настояваше Нора. – Той успокоява и дава нови сили.

– Аз искам рокля като Катето, джинси като Радка, да се гримирам и парфюмирам като Рита, …..

– Нека Бог отвори очите ти, – примирено каза Нора, – за да видиш и оцениш всичко което получаваш в живота си.

– Добре де, – смотолеви Лора набързо, тъй като не искаше да загуби Нора като приятелка, с нея се чувстваше най-добре, – ще се опитам да се радвам на всичко в живота, което Бог ми е подарил.

Нора не бе убедена много в последните думи на приятелката си, но си каза: „Нали всичко е в Божиите ръце, защо да не видя победа и в нейния живот?“

Цяла седмица се готвеха, но събирането на багажа не спореше. Забавяха ги дребни и малки неща. Предстоеше им поредното преместване. Надяваха се този път мястото да е по-добро, хората да ги приемат по-дружелюбно, така че да не се преместват повече.

Всяко преместване бе едно психическо сътресение за семейството, особено за бащата и майката, да не говорим за децата, които оставаха тук приятелите си.

Наближи очаквания ден.

Натовариха багажа си и се приготвиха да преминат на отсрещната страна на реката, където смятаха да се заселят на ново място.

Валеше силно. Дъждът проникваше до костите. Беше много кално. Трудно се вървеше. На някои места затъваха до колене.

Мъжът често побутваше бивола, които теглеше каруцата:

– Хайде Бобчо! Крачи по-бързо. Реката скоро ще стане пълноводна и тогава няма да можем да преминем.

Трудно преодоляха реката, но се яви ново препятствие. Брегът беше леко стръмен и се пързаляше ужасно.

Изведнъж малкият Петър уплашено извика:

– Татко виж бивола коленичи! Няма да може да ни изтегли!

Мъжът погледна към сина си, целия подгизнал във вода, усмихна му се насърчително и спокойно каза:

– Това животно е по-силно, когато е на колене.

Петър наблюдаваше упоритостта на бивола. Животното напрягаше сили и когато виждаше, че вече не може, заставаше на колене и така издърпваше каруцата с голяма сила и то много бързо.

Петър се се замисли:

„Татко бе прав. Така е и при нас. Когато става труден живота ни, ставаме по-силни, когато коленичим пред Бога в молитва“.