Навярно сте заставали на пясъка и сте се любували на вълните. А когато сте виждали по-силна вълна да се приближава, е трябвало да вземете решение, дали да останете да ви намокри или да се отдръпнете.

Случвало ли ви се е, да решите да оставите водата да ви залее, а тя да стигане до вас и рязко да се върне назад?

Всички се тревожим, когато усетим приближаващата заплаха. Можем да попаднем в какви ли не емоционални и духовни капани.

Ако позволим на тревогата да ни завладее, ще заприличаме на Исусовите ученици, които се изплашиха от силната буря.

Те неведнъж бяха свидетели на Божията сила и Исус беше с тях, но въпреки това вярата им отпадна.

Ако се доверяваме на Бога, ще имаме мир, защото ще знаем, че всичко съдейства за наше добро.

Дори, когато към нас се приближават огромни вълни, ще имаме увереност, че ще се отдръпнат.

Веднъж един невярващ човек, за когото настъпили трудни времена, дошъл при приятеля си християнин и го попитал:

– Ако повярвам в Христос, всичките ми проблеми ще отпаднат ли?

– Не, казал християнина, но ще получиш сила да устоиш в трудните времена.

Бог ни дава мъдрост и смелост. Чрез други християни ни помага да преминем през трудностите, като получавайки от тях разумен и практичен съвет.

Сатана постояно се стреми да обезкуражи последователите на Христос. Сред тежките изпитания, той ни нашепва:

– Погледни, на Бог не Му е до тебе сега.

Но с помощта на Святия Дух може да се отрази всяко нападение на лукавия и да се опровергаят лъжите му.

Ако Бог на мига разрешаваше нашите проблеми, ние щяхме да се окажем беззащитни пред предстоящата по-силна атака на врага.

Вместо това Той ни дава всичко необходимо за да преодолеем изпитанията в живота.

Един биолог наблюдавал мравка, която влачела сламка, явно превишаваща нейната сила.

На пътя ѝ се оказала голяма пукнатина, която мравката не можела да премине.

Обмисляйки положението, мравката спряла за няколко минути.
След това поставила сламката върху пукнатината, преминала по нея и я понесла по-нататък.

Какъв прекрасен урок е това за нас!

Много от нашите бремена могат да ни послужат за мостове по които духовно да се придвижим напред, ако изцяло се доверим на Господа.

В един малък клас от 17 души имаше само пет момичета. Естествено те се чувстваха като кралици. Момчетата ги привличаха с бонбони и подобни неща.

Едно от момчетата си поговори с Катя след занятията.

– Ти кого повече харесваш Иван или мен?

– Иван, той ми дава шоколадови бонбони.

– Ами това е глупаво. Ще изядеш бонбоните и край, а фамилията е за цял живот.

– Какво общо има тук фамилията? – недоумяваше Катя.

– В това. Като се ожениш за него, цял живот ще се казваш Патарокова. Искаш ли това?

– Не! – поклаща глава Катя.

– Ето виждаш ли. А аз имам такава хубава фамилия! – започна да съблазнява дамата нашия герой.

Вечерта, когато баща му чу какво бе направил, бе солидарен със сина си.

– Браво, всичко много логично си ѝ обяснил. Запомни, сине, логиката е сила.

– А и бонбоните ще бъдат цели, – смирено се съгласи синът.

Днес беше много важен ден за Петър Василев. Току що бе завършил с отличие духовната семинария и пастирът на църквата му бе дал възможност  да проповядва от амвона.

Хората  в храма с нетърпение очакваха да чуят, какво ще каже младия проповедник.

Петър се бе подготвил много старателно Имаше намерение да блесне с дарбите си и да възхити слушателите си с дълбочината на мислите си.

Годеницата на Василев бе между слушателите, а това още повече го вълнуваше.

Петър с разтуптяно сърце се изкачи по стъпалата към църковния амвон. Започна с голяма сила и тържествен патос, но внезапно се запъна и спря.

Всичко, което бе приготвил, се изпари от ума му. Буквите в бележките му се размиваха и той не можа да прочете нищо от тях.

След като помълча малко, Петър наведе глава и слезе от амвона.

Всички бяха много изненадани. Коментарите бяха различни. Едни го укоряваха, други го съжаляваха.

Чашата преля, когато Петър получи бележка от годеницата си: „Връщам ти годежния пръстен. Как можа толкова да се изложиш. Не искам да имам нищо общо с теб“.

Смазан и отчаян младият проповедник се прибра в стаята си. Дълго размишлява върху случилото се, а накрая коленичи и се помоли:

– Боже, прости ми. Аз исках да блесна. Пожелах да изтъкна себе си. Но сега, ако ми дадеш възможност да Ти служа, решавам да не зная нищо друго освен Христос, разпнатия….

Не се мина много време и Петър Василев стана един от най-добрите проповедници.

Благословено е всяко крушение, което преживяваме в подножието на разпнатия Христос. Бог събира частите на нашето катастрофално аз и пресъздава от нас нови човеци, готови да Му служат и да изявяват Неговата слава.