Седемнадесет годишният Дебюси бил учител по музика в семейството на Надежда Филаретова фон Мек, покровителка на Чайковски и страстна любителка на музиката.

Дебюси учел децата на милионерката на пиано, акомпанирал на певци, участвал в домашните музикални вечери.

Домакинята обожавала младия французин и дълго беседвала с него за музиката.

Младият музикант се влюбил силно в петнадесет годишната ѝ дъщеря Соня и поискал ръката ѝ от Надежда Филаретова. Разговорете за музиката веднага се прекратили.

Падналия в собствената си клопка учител по музика веднага бил уволнен.

– Уважаеми, господине, – сухо казала фон Мек на Дебюси, – не могат да се сравняват неща, които са толкова различни. Освен музиката, аз много обичам конете. Но това не означава, че съм готова да се сродявам с тях.

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……

Всъщност ние не търсим тази борба, но тя сама ни се натрапва. Всеки би искал да има тих и спокоен живот.

Но къде е той? Кой го има?

Ние имаме един враг, който не ни оставя на спокойствие. Той е жесток и подъл и ни напада отвсякъде. Търси да открие слабото ни място и ни атакува там.

Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидимите духовни врагове. Врагът е безопасен, когато виждаш да те доближава, но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме макар и най-скромно място в сърцето ни.

Домогва се до семейството ни. Намира място и в църквата.

Разделя, скарва, руши, умее да представя нещата, които бързо преминават, като богатство, слава, наслади, в най-съблазнителни форми. Колко много от нас лесно се хващат за въдицата му.

За това не е чудно, че човек има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка.

От вън са страховете, които застрашават да ни разколебаят.

Животът ни не е лесен, но е много интересен.

Борбата е трудна и тежка, но е необходима. Армия, която не воюва се разлага.

Семейство Минкови се прибираха от една приятна екскурзия. Това бяха незабравими дни. Време, в което освен посещение на известни туристически обекти, имаше близко общение между членовете на това семейство. По време на тази екскурзия, те разговаряха за много неща, които искаха да споделят, но забързаното ежедневие им отнемаше това право.

Милена караше колата и се наслаждаваше на прекрасните природни гледки.

Изведнъж навлязоха в тунел. Тесните пространства притесняваха Милена, особено ако са тъмни. Страхът взе надмощие над нея. Стана толкова нервна, че започна да се задушава и поти.

Искаше ѝ се да спре колата и да даде да я кара мъжът ѝ, но бе много опасно да направят тази смяна веднага.

Камен забеляза колко е пребледняла Милена. Децата също усетиха, че майка им има някакъв проблем.

Камен посочи напред с пръста си и извика:

– Милена, погледни там има светло петно!

– Да, мамо, то се увеличава, – завикаха децата, – скоро ще излезем от тунела.

Милена се опита да се фокусира в светлата точка, която взе да се увеличава и започна да се успокоява. Скоро излязоха на открито и тя започна да диша спокойно.

По-късно Камен сподели:

– Понякога и аз се чувствам така, сякаш се намирам в тъмен тунел. Обзема ме страх, който ме изтощава.

– Но ако имаме силна вяра, – обади се малкия Гошо, – Бог ще ни изведе бързо от тъмнината и ще ни покаже светлината, която трябва да следваме.

– Такива преживявания ни правят емоционално и духовно по-силни, – добави Камен.

– Не сте ли разбрали до сега, – възторжено каза Елица, сестрата на Гошо, – че Бог е с нас в битките на деня.

– Да, – съгласи се Милена, – силата ни е от Него.

Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.