В един манастир, въпреки че бил много тежък трудът на монасите, им било заплащано малко. Там хората се наричали братя и живеели като едно голямо семейство. Много от монасите се трудели повече, но парите раздавали на бедните.

Само един от монасите не постъпвал така. Никой никъде не го е видял да дава милостиня на бедните. Наричали го Алчният.

Минали години и всичко си вървяло, както обикновено.

– Ето го скъперникът, – казвали  за него монасите и отвръщали глави с недоволство.

Но дошло време монахът, който наричат Алчният, да напусне този живот и той умрял.

Когато в околността селяните узнали, че този монах е починал, започнали да идват в манастира, за да се простят с починалия. Те плачели за него и съжалявали за смъртта му.

Монаси били много изненадани.

– Какво добро ви е направил този човек? Защо плачете толкова за него? – попитали те хората.

Един селянин казал:

– Той ме спаси.

Друг добавил:

– И мен.

Селяните се трудели от сутрин до вечер, за да нахрани децата си. Трудно се орала земята без вол. Ако във всяко семейството имало поне по един вол, децата нямали да останат без хляб.

Монахът, който наричали Алчен, спестил пари и купил на най-бедните хора волове.

Когато човек не знае добре нещата, не бива да си прави прибързани изводи. И Христос е казал: „Не съдете“.

В Китай по времето на Мао Цзедун решили да унищожи всички врабчетата. Пропаганда се оправдала с това, че врабчетата ядат големи количества от зърнената реколта, носейки огромни загуби за икономиката на страната. Планът бил разработен през 1958 г.

Всички селяни, както и участващи в кампанията, учениците и жителите на града крещели удряйки по метални кутии, барабани, размахвали импровизирани знамена и парцали, като заставали на покривите, за да изплаши врабчета.

Уморените птици падали на земята и ентусиазираните хората ги доубивали. Даже били изложени големи снимки с мъртвите птици.

Само за три дни в Пекин и Шанхай били унищожени 900 хиляди птици, а до началото на ноември същата година в цял Китай били убити около два милиарда врабчета. В столицата и крайбрежните провинции, където избиването било усърдно, не останало нито едно врабче.

След кампанията реколтата била много по-добра, но се намножили гъсеници и скакалци, които по-рано били изяждани от врабчетата.

В резултат на нахлуването на скакалците добивът спаднал рязко, в страната настъпил глад, при който загинали около 30 милиона души и много домашните животни.

Наложило се да купуват врабчета от чужбина. Не е ли прекалено висока цената на човешката глупост?

Първата нова религия в съвременна Корея Donghak е основана през 1860 г. от младия учен Чо Же-У.
Скитайки из провинциите по време на духовно поклонение, Чо чул глас, който му казал:
„Не бой се. Човечеството ме нарича Върховния Санже. Бях изпратен, за да спася човечеството“.
След това Чо основал  Donghak – „Източно учение“, което било смес от нео-конфуцианството, традиционна шаманизъм, даоизма и народната религия.
Той проповядвал, че Sangjenim, господарят на вселената скоро ще се въплати в този свят и ще отвори вратата на небето, когато човечеството ще страда от загадъчна болест.
Правителството на Чосон било разтревожено от новото учение, особено след въстанието на селяните през 1894 г.
Както въстанието така и новата религия били подтиснати и унищожени.

Суша. Селяните се събрали пред църквата и започнали да порицават попа:
– Колко пъти си се молил за дъжд, а дъжд няма. Изглежда молитвата ти е неугодна пред Бога?!
Попа не бил глупак и казал:
– Исках да ви кажа, братя, че вчера дойде заповед от небето да се договоря с вас, колко дъжд ви е необходим и в кой ден именно.
– Добре, нека да в понеделник, – обадил се един старец.
– Не може в понеделник, – обадил се един, – аз наех работници да ми плевят царевицата.
– Е, тогава във вторник, – предложил отново старецът.
– Как във вторник? – възпротивил се втори. – Не видяли колко много зърно съм разпръснал на гумното да се суши.
– Давай, тогава в сряда.
– В сряда е невъзможно, – обадил се трети. – У нас има празник и ако всичките ми гости се намокрят, какво ще ги правя?
– Тогава в четвъртък.
– Не, в четвъртък женя сина си, – възразил четвърти, – никакъв дъжд не ми трябва.
– Ами, нека да е в петък, – почесал се по главата старецът.
– Не, не може, – изломотил пети, – народът казва, че петък е тежък ден, няма да имаме късмет.
– Добре, тогава остава в събота, – примирено казал старецът.
– Не, не и не, – развикал се шести, – в събота ми докарват воловете, искам да ги изпробвам.
Тогава попа се намесил:
– Слушайте, добри хора, разберете се помежду си, а на следващата неделя ми дайте отговор.
Но и до следващата неделя селяните не могли да се споразумеят.

Николай си имаше своя любима картина. На нея се виждаше пантера паднала в дълбока яма, хваната от капан. Красивото животно бе напрегнало мускулите си и бе оголило острите си зъби. Около ямата се бяха събрали група селяни. Някои от тях замеряха звяра с камъни и съчки, други му хвърляха храна.

Николай бе поразен от благородството, което се излъчваше от пантерата. Тя бе обречена да умре, но не скланяше глава. Когато я видя за първи път, Николай се изненада от отношението на мъжете край ямата,  Едни от тях бяха добри, а други зли. Първите вещаеха живот, а вторите смърт.

Веднъж Николай попита баща си:

– Татко, какво означава тази картина?

Бащата сведе очи към сина си и му разказа следната история:

– Пантерата е паднала случайно в тази яма. Селяните са я открили и са сигурни, че ще умре. Някои от тях са решили да я мъчат в последните ѝ мигове, а други да облекчат мъките ѝ.

– А пантерата умряла ли е накрая? – попита Николай.

– Не, – каза баща му. – Храната ѝ върнала силите и тя изкочила от ямата. Подгонила тези, които са я мъчила, а другите, които ѝ помогнали успокоила: „Помня добре тези, които ме подкрепиха в трудния час. Не се страхувайте. Аз не съм враг на тези, които не са ми сторили зло“.

Хубава приказка! Тя накара Николай да се замисли. Той прекрасно разбираше, че не трябва да унижава и тъпче падналите, трябва да им подаде ръка да се изправят.

Всеки пада, лошо е ако няма кой да му даде ръка, за да се изправи.