Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Това се случило късно вечерта в едно индийско село. Един селянин отишъл да посети болен съсед на няколко мили от дома си, а на връщане било съвсем тъмното. Там, от където минавал, имало много змии, затова селянинът се страхувал да върви в тъмното. „Ами ако в тъмното настъпя змия?“ – мислел си човекът, треперейки като си мислел за тези ужасни създания.
Изведнъж, в несигурната светлина на луната селянинът видял нещо голямо, свит в средата на околовръстния път.
– Това е змия! – извикал бедния селянин и започна да се движи в кръг. – Помощ! Помощ! – викал той. – Змията ще ме убие!
Случило се така, че на близо имало и друг човек, който чул виковете му. Той бързо се завтекъл на помощ.
– Какво се е случило, приятел? ​​- попитал го той.
– Виж! Виж! – Извика селянинът, сочейки към предполагаемата змията. – Това е змия!
Човекът бил с фенер. Той предпазливо се приближил до онова, което лежало на пътя, вдигнал фенера и погледна под краката на селянина. На пътя имало навито въже, някой го бил изпуснал на пътя.
– Приятелю, по-спокойно, – каза човекът – Няма змия, само едно навито въже. Страхът ти е изиграл лоша шега!
Колко пъти сте взели намотано въже за една отровна змия, готвеща се да ви отнеме живота? Ти започваш да тичаш наоколо, оставяйки всичко на страха, лишаваш се от увереност и спокойствие, но в действителност е трябвало просто да погледнеш по-отблизо в краката си и да се увериш, че това е само една илюзия. Този страхът ви лишава от жизненост, сила и увереност. Той не ви позволява да се движите напред и да се развивате.

Един селянин починал и тъй като синът му много го обичал решил да му поръча портрет.
Намерил художник и много точно описал баща си. Коса, цвят на очите, форма на лицето, …. и всичко както следва.
Когато след няколко седмици видял портрета на баща си възкликнал:
– Горкият ми баща! Колко много се е променил за това кратко време.

Живял някога един мързелив момък. Той се скитал от място на място и нищо не му харесвало. В нищо не можел да изпита удоволствие.
„Какво е това удоволствие?“ – мислел си един ден той. И решил да иде да го потърси.
След известно време видял един селянин, който копаел.
– Дядо, можеш ли да ми кажеш в какво мога да намеря удоволствие? попитал го момакът.
– Зная това, – казал старецът, без да прекъсва работата си, – но ако говоря с теб, няма да мога си свърша работата.
– А ако аз работе вместо теб, ти ще можеш ли да ми кажеш тогава? предложил младежът.
– Добре.
Юношата взел лопатата и започнал да копае. Слънцето изгорило гърба му, тялото се покрило с пот, но той бил толкова нетърпелив, да узнае как да откриете удоволствието, че продължил да работи.
Старецът седнал под дървото и наблюдавал момъка. Минали час, два и старецът го повикал:
– Ей, момче, почини си малко!
Юношата хвърлил лопатата и седнал до стареца в прохладната сянка. Старецът предложил на младежа вода и той пил
– О, колко е хубаво!Това е цяло удоволствие! – неволно възкликнал момакът.
– Вярно е, – потвърдил старикът, – това е истинското удоволствие! Ако ти запонеш да се трудиш, ще започнеш да изпитваш удоволствие, от това, което правиш.

За енергичността на ярославския селянин е писал още Гогол.
Още от древни времена ярославци се характеризирали като хора, за които не е свойствена апатията, вялостта и сънливостта. Но те не познавали с такива характерни руски качества като не припряност, задълбоченост, съобразителност.
Активността им достига до крайност и това не е учудващо. Отдавна Ярослав се нарича града на съкровищата. Погледнеш надясно, някой изкопал вана със златни монети, обърнеш се назад, друг се опитва някакъв стар сандък да отвори.
Наистина, от много отдавна ярославци ги наричат „кукувичи деца“, намеквайки за тяхната подвижност и способност без да се колебаят да напуснат родната земя.
И за тези качества има историческо обяснение. Ярослав се намира на кръстопът на древни пътища – волжския маршрут от викингите към арабите.
През средата на XVI век тук възниква главното кръстовище на търговските пътища в Русия.
Движението примамвало ярославецът към нов живот, откривали му се нови хоризонти. Неуморно търсели по-добър живот. Те не престават и до днес, но в вече във всички страни.