Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Бе обикновен делничен работен ден. Клиентите в магазина бяха много, тъй като бе разгара на сезона. Продавачката, младо 25 годишно момиче, бе работила 25 дни без почивка. Лицето ѝ беше доста изморено.
Сред посетителите на магазина тя забеляза един неугледно облечен мъж. Той се приближи и попита момичето:
– Интересувате ли се от машина за комбинирано хранене? Днес имах добър ден в продажбите, но тази ми остана и не искам да я връщам.
– Вижте, аз не съм наясно с тези неща. По-добре идете в търговския павилион, той е наблизо, там вероятно има хора осведомени по-добре от мен в тези неща.
Но мъжът беше много упорит и не искаше да ходи никъде. Той вежливо помоли:
– Извинете, а мога ли да оставя рекламни брошури за модела? Бързам, трябва да пътувам, разберете ме, аз не съм от тук.
– Добре, – влезе в положението му момичето, оставете ги тук на тази стойка на входа.
Приближи ги 55 годишна, добре запазена за възрастта си жена.
– Магазинът е чудесен, – започна тя да хвали наредбата и обслужването в сградата. – Аз живея  в едно село наблизо. Имам си прекрасно стопанство. Тази година имам невероятна реколта, а да знаете колко много малини изкарах. Следващият път непременно ще ви донеса. Много приятно ми беше във вашия магазин. Довиждане.
При входа жената забеляза рекламните брошури. Разгледа ги внимателно и се обърна към момичето:
– От къде имате такъв дефицитен товар, от половин година търся такова нещо. Какъв късмет само!
Момичето се зарадва за жената и ѝ каза:
– Там има телефони, а собственикът на хранилката скоро ще напусне града, за това побързайте!
Жената звънна и каза по телефона:
– Моля, оставете товара при момичето продавач, докато отида до село и си взема парите.
Продавачката нямаше нищо против, да помогне на тази добра жена.
След 20 минути се появи търговецът с хранилката си. Той беше притеснен и обясни набързо:
– Чакат ме, не мога дълго да остана. Разбирам, че жената може да се забави, но аз не мога да чакам повече.
Завъртя се няколко минути, с поглед насочен към пътя, от където предполагаше, че ще се появи възрастната жена. След това се усмихна и направи на момичето доста изгодно предложение:
– На вас ще я дам на занижена цена, а когато дойде жената можете да ѝ вземете и повече.
Момичето почна да се притеснява: „Кога ли ще се върне жената и дали трябва да взема тази машинария? Но тя ще звънне, на такива добри хора непременно трябва да се помага. Освен това, от цялата работа ще спечеля и малко пари“.
Момичето плати на търговеца.
Но и до ден днешен чака добрата жена от село да се завърне, за да вземе толкова необходимата ѝ машина.
Бъдете бдителни. Не давайте пари на непознати, колкото и приятни да ви изглеждат.

Двама приятели се връщали през нощта от селото в града. По пътя ги нападнали крадци.
Приятелите хукнали. Прескочили една ограда и стигнали до гробищата. Бързо се скрили зад паметниците на гробовете.
Крадците дошли до гробищата, осветявали пространството с фенерчета, но не смеели да навлязат навътре. Съвещавали се известно време, а след това си тръгнали.
Двамата приятели дълго стояли в мрака и мълчали. По едно време единият се размърдал:
– Виж, тук е твърде страшно. Може би е време да се махаме от тук? Навярно са си отишли.
– Не се страхувай от мъртвите, – казал другият. – С тези, които живеем е далеч по-страшно.

То беше малко и игриво горско поточе. Заливаше заоблилите се камъни, а тревите и цветята накланяха глава, за да се освежат и да му се порадват. Бълбукаше незабележимо в гората и само птичата песен му пригласяше. Неговото начало бе закътано в горската шума, под сенките на старите буки.

От там мина турист и забеляза нежната като сълза, бистра вода в изворчето. Поразчисти около него, обиколи го с камъчета, които намери наоколо, а когато слезе в село разказа на хората за него.

Любопитните поеха веднага към гората и бързо го намериха. А то с веселото си ромолене радостно ги посрещна. Който опитваше водата му цъкаше с език и оставаше удивен от вкуса ѝ.

Веднъж малко момиченце се бе търкулнало в изворчето. То се бе подхлъзнало от острия камък, който се вижда още от началото на гората. Краката, ръцете и лицето на детето бяха издрани от храстите и шубраците по нанадолнището, но когато наранените места се навлажниха в изворчето, болката изчезна. А на другия ден и белег не остана от тях.мъже, трактор, камион, работници, Така из селото се разчу, че водата на изворчето е целебна. Заточиха се хора от къде ли не, само и само да опитат лековитата вода. Дали защото бяха искали да оздравеят или бяха повярвали в целебните свойства на водата, но всеки докоснал се до нея, ако не окончателно изцерение получаваше облекчение на състоянието си.

Трима предприемчиви мъже в селото решиха да отведат водите до селото и да направят лечебница. Речено сторено. Загърмяха трактори и камиони по нанагонището. Работници тичаха нагоре, размахваха ръце и обяснява нещо един на друг, но човек като ги гледаше от далече имаше чувството, че изобщо не се вслушват в това, което им казват другите.

Дядо Сотир клатеше недоволно глава и казваше:

– Не е на добро това. Ще съсипят изворчето ни. Хукнали след печалбата, а не осъзнават, че с тези машини разрушават гората и всичко в нея. Ще затрият изворчето, няма да го видим вече.

Големи циментови тръби, бяха сложени в дълбоко прокопани канали. Новата лечебница се белееше насред площада. Оставаше съвсем малко още да се направи. Да пуснат водите на изворчето към селото.

Група от яки мъже със запретнати ръкави и придружаващите ги официално облечени в костюми хора от градаската управа наобиколиха изворчето. Дълго време спореха и се съвещаваха нещо.

После дойде една машина, кофата и захапа с зъбите си дъното на изворчето. То усети болка, светлината край него помръкна и го обгърна тъмнина.

Накой от работниците извика:

– Вижте, водата изчезна! Погледнете, земята, която загребва багера, дори не е кална.

Всички се стъписаха. Огледаха  наоколо и се смаяха, сякаш там никога не е имало вода. После махнаха с ръка и всеки пое нанякъде.

Тръбите, траповете и лечебницата останаха като надгробен камък на изчезналото изворче. Птиците замлъкнаха в гората, а усмивката изчезна от лицата на хората. Някаква вялост и нежелание за живот се настани в селото.

Най-старата жена на селото започна да нарежда с висок глас:

– Парите и жаждата за богатство съсипа  всичко. С мръсните си сметки и интриги съсипаха малкото ни изворче. Няма ли съд да такива търгаши?!

Хората навеждаха примирено глава, мъката стягаше като с обръч сърцата им. Болката по загубеното изворче растеше и не им даваше мира.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.