Марин се върна от войната. Той имаше малка рана ма крака. Куцаше, но това не му пречеше в живота. Работеше  на един трактор, а мъжката работа в дома си вършеше не по-лошо от здравите.

Марин се ожени за Ана. Булката му бе от едно съседно село. С тях живееше по-голямата му сестра Наталия, която не се бе омъжила.

Един ден през пролетта Марин прекопаваше градината и откри странна находка – останки от труп на бебе.

Той извика жена си и сестра си, посочи останките и попита:

– Чие е?

– Не е мое, – каза уверено Наталия. – Ти добре знаеш, че не излизам с момчета. През цялото време или съм на работа, или в къщи.

Ана пребледня, но нищо не каза.

Изведнъж Марин си спомни: „Зимата Ана се хващаше често за корема и казваше, че не ѝ е добре. Ясно…“
Марин бе разбрал всичко, не се нуждаеше от повече обяснения.

Ана не беше от момичетата, които се разхождаха с момчета. Преди сватбата ѝ я ухажваше едно момче от нейното село. Той замина за града и ѝ обеща, че щом се настани, ще я вземе със себе си и ще се ожени за нея. Така и не дойде да я вземе.

След няколко месеца Ана разбра, че е бременна, а тогава дойдоха сватовете на Марин и тя веднага се съгласи да се омъжи.

Когато Ана се премести при мъжа си, тя посети една баба, която правеше незаконни аборти.

– Добре, – бе казала бабата, – ще „отровя“ плода, ако ми дадеш едно палто и обувки за зимата.

Ана изобщо нямаше намерение да му разказва всичко това, но Марин намери бабата и я заплаши:

– Разкажи ми всичко, в противен случай ще те заведа в полицията, а там, знаеш, няма да ти простят.

Сърцето на Марин бе разкъсано от изгаряща ревност:

– А аз си мислех, че тя е ….,- стенеше с часове Марин.

Не се разведоха, но Марин започна да пие. Сестра му се омъжи в друго село, далече от тях, но Ана не бе щастлива.

Когато Марин се напиеше, чупеше всичко, което намери, а Ана се криеше навсякъде: на тавана, в банята у съседите, в бараката ….

Въпреки всичко им се родиха две дъщери и един син.

С течение на времето здравето на Марин се влоши и трябваше да напусне работата си. Тогава се отказа от пиенето и стана много по-спокоен.

Синът порасна и се ожени. Дъщерите също се омъжиха. И всичко изглеждаше добре, но на никой от тримата не се роди дете. Нито снахите, нито дъщерята можаха да забременеят.

Дали това не е разплата за убийството на нероденото дете?

Ученото си е учено и под камък да го поставиш и там ще се изяви.

Един бе Павел Йорданов в селото. Като малък го знаеха като любознателно и предприемчиво момче. В училище не се задоволяваше само с писаното в учебниците, а търсеше повече информация за нещата, събитията и хората.

Когато порасна отиде във Франция и завърши там френски колеж.

Въпреки, че живееше в големия град, често посещаваше родителите си и се грижеше за тях. За него не бяха чужди мотиката, косата и брадвата. Лятно време помагаше на комшии и познати.

Един ден завари баща си на легло. Дядо Йордан, въпреки че бе настинал, няколко пъти след това бе излизал със овцете.

Жена му баба Мара все му казваше:

– Настинал си, не излизай!

– А животните? – питаше старецът. – Времето е хубаво, тревата още я бива, защо да ги затварям? Само заради някаква си настинка.

Павел като пипна нагорещеното чело на баща си и видя зачервените му от високата температура очи, много се разтревожи за него.

– Татко, ти полежи и бързо оздравявай, пък аз ще изкарам овцете.

– Да ги заведеш на Димовия рът, там има хубава паша.

– Добре, – бързо се съгласи синът, – но ти ще лежиш тук и никъде няма да ходиш, докато оздравееш.

Старецът тежко въздъхна, но се съгласи.

И Павел поведе овцете из хълмистата местност. Спомни си детството, когато тичаше бос тук на воля. Не веднъж бе седял на сянка и слушал в захлас птичата песен .

По шосето се зададе автомобил с чужда регистрация. Колата спря. О нея излезе добре облечена жена, помаха с ръка на Павел и той приближи.

Дамата го поздрави на френски. Павел ѝ отговори също на френски. Жената се изненада, но попита:

– Това ли е пътят за столицата?

Павел ѝ обясни на френски, че след завоя, трябва да се отклонят надясно и да вървят все  направо.

Французойката остана изненадана от отговора на Павел и каза на мъжа в колата:

– Не знаех, че българските овчари са толкова образовани!

От къде да знае горката, че с нея не говори какъв да е овчар, а възпитаник на френски колеж?!

Един възрастен човек, който бил християнин, дошъл от село на гости на невярващите си деца в града.

Когато дошло време за вечеря, масата била сложена и всички се нахвърлили върху храната и с шампионска скорост започнали да я поглъщат.

Старецът станал, събрал ръце пред себе си и благодарил на Господа.

След свършване на тази необичайна молитва, един от близките ехидно попитал:

– Какво, всички ли във вашето село се молите преди да ядете?

– Не, не всички, – казал старецът, – свинете, например, не се молят.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!

В отдалечените райони на Колумбия децата пътуват до училището по път от кабел.

Стоманените проводници са единственият вид транспорт за тези, които живеят в отдалеченото село Лос Пинос в Колумбия.

На малките деца не се разрешава сами да се движат по този път. Придружават ги родителите или по-големите им братя и сестри.

Ако го няма този кабелен път, децата трябва да минават през тропическите гори, а пътя им до училище щеше да им отнеме по два часа.