Той беше чисто нов. Дойде майсторът и го постави, като го похвали на домакинята:

– С този кран ще изкарате най-малко пет години. Много надежден е и трудно се разваля.

– Ще видим, времето ще покаже, – усмихна се учтиво домакинята.

Останали сами вещите започнаха да оглеждат новата придобивка в кухнята с интерес:

– Брей, чу ли какво каза майсторът за него?

– Сигурно е добре изпипан, щом толкова го хвали.

– Дрън, дрън, обикновен кран.

– Ще го видим и него, що за стока е!

Кранът чу отделните реплики, начумери се, че не го приемат с доверие, но после си каза:

– Какво толкова, всяко нововъведение първоначално така се посреща, а после ….

Мина се време и домакинята все хвалеше новия кран, тя беше много доволна от него:

– Майсторът се оказа прав. Този кран се оказа доста добър. Предните се чупеха през седмица, а този колко време измина и още държи……

Кранът придоби самочувствие и започна да се хвали:

– Ако не бях аз, в този дом щяха да умрат от жажда!

– Няма спор! – казваха си съдовете в кухнята. – Всеки вижда, че от него тече водата, която е необходима за всички.

Един ден някъде по тръбопровода се случи авария. Дойдоха майстори и спряха водата.

Колкото и да въртяха крана, вода от него не потече.

– Ох, – въздъхна тежко домакинята, – пак има някъде повреда.

И тогава всички разбраха, че не в крана е работата.

Но най-важното бе, че и той сам го разбра, защото самият кран едва не умря от жажда през този ден.

Нели бе младо момиче. Тя учеше в колеж. Бе записала специалност, която много искаше и очакваше с нетърпение времето, когато щеше да завърши и започне практикуването на наученото.

В колежа Нели се запозна с Андрей. Двамата много се обичаха и искаха да създадат семейство. Тези им планове бяха предвидени за в бъдеще, когато и двамата щяха да завършат колежа, но се случи така, че Нели забременя.

Тя страдаше много от това и често плачеше:

– Искам първо да завърша колежа, да започна работа. Това дете дойде не на време…… Ще абортирам.

Отчаяна Нели се прибра на село за една седмица. Когато баща ѝ Сава научи, какво се е случило с дъщеря му извика:

– Те те лъжат. Не им вярвай! Това не е само едно неоформено парче месо. Не я унищожавай! Това е моята внучка. Видях я насън преди три години. Имаше бяла кожа, червена коса и сини очи. Тя ще бъде благословение за много хора.

Нели се засмя, прегърна баща си и каза:

– Добре, нека живее, но ще помагате с мама.

По-късно историята се повтори. Дъщерята на Нели забременя, когато учеше в университета. Тогава Андрей , който си бе спомнил думите на дядо Сава, реагира по същия начин, както стареца:

– Те те мамят. Това не е парче плът. Това е моя внук. Не го убивай!

Вярвате или не, но това малко бебе порасна и се превърна в истински мъж. Стана адвокат. Сега е женен и чака първото си дете…..

Станка реши да посети приятелката си Таня, която живееше в друг град. Двете момичета бяха израснали заедно, но се случи така, че семейството на Таня се премести на друго място и за това сега се виждаха много рядко.

Станка имаше една седмица почивка. Тя бързо събра багажа си, предвкусвайки радостта от предстоящите седем дни с приятелката си.

Девойката остави любимата си котка на майка си и ѝ заръча:

– Грижи се добре за нея. В шкафа съм оставила храната, която трябва да ѝ даваш.

Преди да тръгне, Станка забеляза, че котката ѝ се държи много странно. Животното постоянно тичаше из апартамента и се навираше в краката ѝ.

– Манке, – с гневен тон каза Станка на животното, – престани да ми пречиш да си събера багажа. Спри се! Обърна всичко наопаки.

Когато най-накрая Станка успя да събере всичко в чантата си, бързо си взе довиждане с майка си и изтича навън, където я чакаше таксито.

Изведнъж в багажа на Станка нещо се разшава и за нейна изненада се появиха мустаците на нейната Манка, но вече беше късно да я връща, тя беше на автогарата.

– А сега какво ще правя? – притесни се девойката. – Как ще се кача с котката в автобуса?! Странно никога досега не се е държала така, когато заминавам за някъде.

През това време котката изскочи от чантата и хукна из автогарата, като жално мяучеше. Хората се опитаха да помогната на момичето да хване животното. Шофьорът на автобуса също не можеше да тръгне поради създалата се суматоха.

След 15 минути котката се успокои и позволи да я хванат. Станка бързо я напъха в чантата си и съпроводена от гневните и негодуващи погледи на пътниците, седна на мястото си.

Автобусът най-сетне тръгна.

Малко след това шофьорът получи съобщение:

– Моста, по който трябваше да минете се е срутил, променете маршрута на колата през съседното село.

Хората в автобуса чуха осведомлението. Притесниха се, но същевременно се и зарадваха, че са избегнали опасността.

– Изглежда котката е почувствала, че ще се случи нещо лошо, – каза една възрастна жена. – Ако това животинче не ни бе задържало, сега всички щяхме да бъдем на дъното на реката.

Семейство Димитрови от скоро бяха дошли в града. Те се приобщиха към общността на месната църква, където ги приеха радушно. Те бяха още младо семейство. Имаха само едно малко момче, на което всички викаха Сашко.

Малчуганът бързо се приобщаваше към хората и вече имаше много приятели от църквата.

Един от членовете на църквата бай Манол се сприятели с малкия Сашко. Двамата редовно разговаряха „като големи“.
Един ден Сашко се похвали на бай Манол:

– След една седмица ще имам рожден ден.

– И на колко години ще станеш, – полюбопитствува бай Манол.

– На шест, – възторжено възкликна Сашко и подскочи от радост.

Хората в църквата, които бяха обикнали малкото момче, като узнаха за предстоящия празник, решиха да изненадат Сашко.

Точно на рождения ден църквата бе украсена, а на една маса бе поставена голяма торта. Когато Сашко влезе с родителите си в църковната сграда, отвред го посрещнаха с възгласи:

– Честит рожден ден!

Сашко ококори очи и се усмихна. Беше очарован от изненадата.

По-късно, когато режеха тортата Сашко се приближи до майка си и тихо попита:

– Мамо, защо тук всички ме обичат?

Да, те бяха от скоро в тази църква, но всички се отнасяха с тях като със стари приятели.

– Тяхната любов към нас, – каза майката, – отразява Божията любов. Ние не сме направили нищо, за да заслужим Неговата любов, но все пак Той щедро ни дарява с нея. Ние обичаме и нас ни обичат, защото в сърцата ни е изляна Божията любов.

Радко влезе уморен в стаята и се тръшна на фотьойла. Изпъшка и посегна към дистанционното на телевизора. Включи екрана, но погледът му блуждаеше и той изобщо не разбра, за какво се препираха в поредната дискусия.

– Като утрепан си, – загрижено го погледна съпругата му Елица. – Защо не идеш да си легнеш?

– Няма да мога да заспя, – призна си Радко. – После трябва да ходя до Савата, иска да му помагам в гаража.

– Винаги бързаме, нямаме време за почивка, – укори го Елица.

– Как няма да препускам като всеки ден имам нереално дълъг списък със задачи, – измърмори недоволно Радко. – На работа ходя, на този да помогна, при онзи да се отбия, да се видим, …… това няма край.

– Не си ли забелязал, че повече от един човек ти е казвал да позабавиш темпото и да спреш да си починеш? – попита настойчиво Елица.

– Чувствам се виновен, когато си почивам, – въздъхна тежко Радко.

– Трябва ли да се разболееш, за да си вземеш отпуск? – нападна го яростно  Елица.

– Темпото на съвременното ни общество ни кара да се движим непрекъснато, – опита да се оправдае Радко. – Много хора работят дори и в почивните дни. И тези, които отидат на църковна служба често се прибирам у дома си само, за да се потопят отново в работата си, независимо дали това са домакински задължения, подготовка на домашните или бизнес.

– Освен това, те се опитват да направят и всички други неща, които не са успели да свършат по време на редовния работна седмица, – заядливо допълни Елица.

– Да не мислиш, че Бог се усмихва само на тези, които се молят или извършват „духовни“ дейности? – избухна Радко.

– Нищо чудно, че сме изчерпани! – не отстъпи и Елица.

– А ти какво искаш? – Радко вече кипеше.

– Бог ни е създал не само да работим, но и да почиваме, за да бъдем здрави, – подчерта Елица.

Радко се намръщи, но се надигна и се отправи към спалнята.