Известният пианист Йосиф Хофман написал на Рахманинов възторжено писмо, където било написано:

„Скъпи мой премиер! Под „Премиер“ разбирам първи сред пианистите…“

Рахманинов веднага отговорил:

„Скъпи Хофман, има една такава история:

Някога в Париж имало много шивачи. Когато на един от тях му се отдало да отвори шивашко ателие на улица, където нямало нито един шивач, той написал на табелата си: „Най-добрия шивач в Париж“.

Друг шивач отворил своя ателие на същата улица и бил принуден да напише на табелата си: „Най-добрият шивач на света“.

Какво оставало на третия шивач, който дошъл на същата улица?

Той написал скромно:

„Най-добрият шивач на тази улица“.

Вашата скромност ви дава пълното право на тази титла: „Вие сте най-добрият на тази улица“.

Лодката няма да потъне, ако се спусне във водата, но ако водата попадне в нея, ще отиде на дъното.

По същия начин християнинът може да живее по християнски в света. Той може да падне само тогава, когато светът проникне в него.

Ние можем да принасяме плода на Духа, дори да живеем в развратно общество, но ставаме безплодни, когато покварата от този свят проникне в нас.

Това може да се случи почти незабелязано за нас. Да, ние сме напълно посветени на Христос и послушни на Божията воля. Но постепенно неусетният студ на секуларизма се влива в душите ни. И тогава започваме все повече да се интересуваме от реалностите на този свят, а не от Христос.

Повечето океански кораби имат постоянно действащи помпи, които изпомпват вода, която прониква през обшивката на плавателни съд.

Така и в нас винаги трябва да работят „помпите“ на покаяние. Трябва да закрием пробойните с истините от Божието Слово.

Не позволявайте на кораба ви да потъне.

Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

През 2012 г. Ной се появил на белия свят, което бе уплашило и изненадало много професионалните лекари.

Момчето имало деформиран гръбначен стълб и отсъствал мозъкът. Имало по-малко от 2% сиво вещество.

Лекарите препоръчали да се прекрати бременността, защото смятали, че детето ще умре в агония, поради неспособност организма да изпълнява своите основни функции. Майката отхвърлила това решение.

Първоначалната причина за чудовищния дефект били последствията от  хидроцефалия. Не е имало случаи на оздравяване при такива мащабни повреждания на мозъка.

Отначало предсказанията на лекарите се сбъднали, новороденото момче било напълно неспособно да се справи с рационална дейност.

Но станало малко чудо, мозъкът на Ной започнал да расте. Този случай е един от най-уникалните в медицината.

Лекарите не вярват момчето да се възстанови напълно, но неговото оздравяване е пример за преодоляване на невъзможното.

Лекарите могат само да гледат и да се учат.

Бразилският скитащ паяк или банановият паяк е най-отровният известен такъв. Той е един от най-големите видове паяк в света.

Често се среща в тропическите гори на Южна Америка. Израства до 13-15 см.

През нощта тези паяци се скитат в джунглата, оттам и името им, за да търсят храна, а през деня се крият в тъмни и влажни места в близост до човешките жилища.

Ухапването му е много болезнено и отровата съдържа невротоксин, който причинява загуба на мускулен контрол и затруднено дишане, което води до парализа и в крайна сметка до задушаване.

Интересното е, че при ухапване бразилският скитащ паяк не винаги инжектира отрова, това се случва само при 30% вероятност.